Холандските дет метъл динозаври Asphyx се завръщат за второто си гостуване в София. Martin van Drunen звънна, за да се увери, че загряваме за 27-ми март. Ние вдигнахме, за да се уверим, че близо 30 години по-късно тази банда няма никакво намерение да се откаже. В края на краищата, “Asphyx са стопроцентова метъл група”. А ние се нуждаем от такива.

Минаха четири години от първото ви гостуване в София като част от лайнъпа на Loud Festival. Какво помниш от този ден?

Никога няма да го забравя! Спомням си го, сякаш беше вчера. Предишната вечер свирихме в Холандия, и Slayer забиваха също. Буквално на следващия ден двете групи имахме участие на Loud. Стояхме на летището и чакахме самолета за София. И, докато го чакаме, Paul [Baayens, китари] си лафеше с Tom Araya. Просто така. Лудница! Когато кацнахме, всичко беше чудесно, защото сцената реално се намираше директно срещу летището ви. Също така си спомням, че беше ужасяваща жега. Никога не съм пял на такава жега – директно под слънцето. Тотално подценихме горещината. Излязохме на сцената както обикновено. Три песни по-късно се започна: “Какво, по дяволите, се случва?!” Огледах се за Paul. Разбрахме се само с поглед. Налагаше се да проверявам и Bob [Bagchus, бивш барабанист] зад мен, понеже не носеше шапка. “Копеле, ще ти стане нещо! Къде ти е шапката?” Притесних се и за публиката. Помислих си: “Божичко, хора, не стойте под шибаното слънце цял ден, ще се изпържите!”

Изпържихме се. На предния ден валя здраво. Мястото се превърна в тотална кочина. Просто нямахте късмет.

Действително е така, защото почти веднага след нашия сет се зададоха облаци, с тенденцията да вали дъжд. Така че останалите банди бяха облагодетелствани да свирят при нормални условия. Paul и Bob искаха да си бием шута веднага, но аз се дърпах. При положение, че имаме опция за хотел същата вечер, аз държа да видим другите групи. И действително останахме. Обаче ни трябваха два часа, да се възстановим. Седяхме на масата по гащи и дишахме тежко.

Успя ли да удариш една ракия, докато се възстановявахте?

О, да! В бекстейджа си имахме малко барче. Едно българско момиче ни помагаше – беше много мила сладурана. Тя ни каза, че трябва да пробваме ракията. После се наложи да се носим един друг до автобуса – толкова зле се напихме. Като цяло никога не сме получавали толкова топло посрещане. Постоянно бяхме заобиколени от хора, които просто искат да се запознаем и да ни кажат колко сме яки [смее се]. Няма да го забравя, докато съм жив! Това беше и първото ни идване в България.

Като сме подхванали тази тема, как протекоха турнетата в подкрепа на “Deathhammer”?

Беше изумително! “Death… the Brutal Way” бе първият ни албум след реюниъна, така че трябваше да почакаме малко за реакциите на феновете, но в края на краищата стигнахме до извода, че, ако ние сме удовлетворени, значи нещата са се получили. За “Deathhammer” вече бяхме натрупали достатъчно увереност. Когато сме на сцената, хората искат да чуят стари парчета като “Last One on Earth” или “The Rack”, но същевременно искат и “Deathhammer”, а когато я свирим, направо полудяват. Страхотно е, когато една група, позната главно със старите си неща, успее да зарадва почитателите си с нов материал. Това означава, че се е справила подобаващо. За нас е изключително важно.

Албумът продължава да резонира. Успя ли [“Deathhammer”] да се превърне в отправна точка, когато нахвърляте нови идеи?

Всъщност, отправната точка винаги е била репетиционната. За Asphyx това винаги е работило перфектно. Не сме банда, която обменя идеи онлайн. Всичко се случва в репетиционната. Когато една песен е завършена, си откачаме главите от куфеене! Повтаряме един или друг риф, пробваме различни аранжименти, експериментираме, но знаем, че всичко се случва тук и сега, а не на гигантско разстояние един от друг, разменяйки файлове чрез Интернет. Честно казано, така се чувстваме и доста стабилни. Ако един риф е добър, но не ни кара да си разбием главите в стената, значи го пропускаме. И пробваме следващия. Щом откачаме, значи е достатъчно добър за нас. А щом е достатъчно добър за нас, обикновено е достатъчно добър и за феновете на групата. С “Deathhammer” случаят беше точно такъв. “Death… the Brutal Way” беше първият албум, в който Paul трябваше да напише всички китарни партии, така че той се нае с огромна отговорност и, напълно нормално, това се оказа доста стресова ситуация за него. Той обаче свърши страхотна работа, което му даде необходимото самочувствие, и за “Deathhammer” беше много по-спокоен и уверен в себе си.

Съвременните екстремни банди се стремят да разширяват границите на музиката си, като я размиват с не-метъл влияния. Възможно ли е да си оригинален, без да напускаш териториите на метъла?

За нас това действително е леко отблъскващо. В крайна сметка сме метъли. Мен лично адски много ме дразни, когато една екстремна банда – екстремна от самото начало на кариерата си – внезапно се преориентира към готик-авангард-каквото-е-там. Впоследствие излизат с изказване от рода на: “Вижте ни, разбихме границите на метъла!” Аз казвам майната им! Не можеш просто така да захвърлиш корените си, да направиш тази ужасяваща смес, и накрая да ни гледаш отвисоко. Нека вървят да свирят смешния си поп някъде другаде – не на нашата улица, не и там, където свирят истински групи. Asphyx са стопроцентова метъл група. Никога няма да наводним музиката си с влияния, които нямат нищо общо с оригиналната ни концепция.

Значи можеш да си представиш какво им е на феновете.

Хей, Алекс, та аз съм фен, по дяволите! Ако не е метъл, уверявам те, аз ще бъда първият, който казва: “Fuck off!” Опитвам се да го обясня на всички около мен. Да, слушам стари класики, но се опитвам да бъда в крак с времето, да откривам нови, млади банди с потенциал. Банди, готови да дадат своя принос към сцената. Разбира се, най-важни са легендарните групи от миналото. На Loud Festival например бях изключително щастлив да гледам Annihilator, впоследствие и Slayer. В кръвта ми е. На първо място винаги съм бил фен. Едва след това – музикант. Ако някои наши колеги не се чувстват по същия начин, действително не мога да ги разбера. Навярно мястото им просто не е тук.

Каква е популярността на Asphyx в наше време, сравнена с отзвука от ранните ви 90-арски албуми?

О, на първо място тогава нямаше толкова много групи, колкото сега. Директно след “The Rack” се пуснахме на турне, като сме имали случаи, в които излизаме и свирим пред хиляди. В днешно време почти никой не може да събере такива тълпи – с изключение на Amon Amarth, например. Сега изборът е гигантски и човек трябва да преценява дали да посети това шоу, друго шоу или трето шоу – всичките в един и същи ден. Но имаш право – след “Deathhammer” Asphyx си възвърнаха позиции. Сега почти всичките ни концерти са разпродадени. Навярно просто осъзнахме, че ние сме тук и нямаме никакво намерение да разочароваме феновете – било то с нова музика или концерт. Разбира се, това също отне известно време, но мълвата се разпръсна и все повече хора започнаха да проявяват интерес към концертите ни. Преди няколко месеца бяхме в Южна Америка за няколко шоута и, човече, беше пълна лудница! Беше много специално изживяване.

И все пак, защо ви отнема толкова дълго, що се касае до записването на нова музика?

На първо място всеки един от нас се занимава с куп други неща. Отделно, точно сега живеем на сериозно разстояние едни от други. Няма как да звъннеш през седмицата, и просто да изтърсиш: “Хей, дай да се видим в репетиционната да изпробваме две-три парчета!” Казвал съм го и на останалите момчета – ако имахме тази възможност, вероятно щяхме да издаваме всяка година. Отново опираме и до другия основен момент – за нас е от огромно значение да направим песните в репетиционната. Никога не ги пишем вкъщи, за да ги занесем в студиото и да започнем с директни записи. Ако Paul измисли нещо в тях, го коментираме и, в случай, че е на необходимото ниво, автоматично го запазваме за репетиционна. Майната им на скапаните mp3-ки. В крайна сметка метълът е жива музика. Сърцето на Asphyx е репетиционната. Някои хора не могат да издържат – толкова силен е звукът. Ако променим тази формула, няма да сме същата банда.

Имате няколко странични проекта. Споделяте ли идеи – от Hail of Bullets към Asphyx или обратното?

Не, никога. Paul е китарист и на двете групи, но той има изумителен инстинкт – кой риф ще пасне на Hail of Bullets, и кой на Asphyx. Веднъж дойде с един риф, с който никой от нас не знаеше какво да прави. Изведнъж, пет години по-късно, го чух в последния Thanatos. Paul е невероятен. При мен пък е още по-абсурдно – в Asphyx мога да пея за каквото си поискам, докато с Hail Of Bullets се придържаме към точно определена, исторически натоварена концепция. Така двете банди се разграничиха някак напълно естествено. Нямаше да полагаме никакви усилия, ако едната звучеше като другата. Отделно, що се касае до вокалите – убеден съм, че в Hail Of Bullets никога не съм стигал това ниво, което стигнах в “Deathhammer”.

Кога да очакваме нов Asphyx?

Всъщност имаме леко отлагане. Повечето барабани са готови, но имаше определени проблеми с микрофона, така че се наложи да презаписваме. Но ще бъде тази година, със сигурност. В противен случай Century Media ще откачат [смее се].

Похапваш ли стъкло, преди да ревнеш в микрофона?

Не. Най-вероятно са някакви дребни стъкълца в бирата ми. Случва се.