Katatonia ни поднасят още един “странен” албум. Странен, защото съдържанието му звучи твърде нестандартно за земните реалности. От гледна точка на общоприетите критерии тази музика би могла да бъде възприета като дело на налудничави хора с крайно разклатено душевно здраве... и ако трябва да сме честни, подобни твърдения не са особено далеч от истината. Нима обаче повечето (да не кажа всички) гении в световната история не са били малко или много луди? Лутайки се из стилове като първичен дет-дуум, готик и алтернативен рок, музикантите не само отказаха да сътворят нещо посредствено, а постоянно развиваха композиторския си потенциал, същевременно привличайки разнородни фенове. Никога не се посвениха да експериментират, а истински големите музиканти преди всичко желаят да раздвижват звученето си. И въпреки сериозните промени, те останаха себе си. Оставиха непокътната смачкващата меланхолия. Постоянната, дълбока депресия продължава да бъде в основата на творчеството на шведите. Това може да се забележи дори само по фотосесиите: сиви, бездушни пейзажи за фон и петте застинали фигури, на чиито лица е изписан израз на безутешност. На отчаяние. На отегчение и дълбока покруса... ако щете и на нежелание за живот. Но не и на липса на смисъл за съществуване, защото дори само изкуството на Katatonia е достатъчна причина за тези асоциални типажи да продължат напред.

“Night Is The New Day” със сигурност не е най добрата, но поне е поредната прекрасна творба на момчетата. Единадесетте нови парчета продължават в посоката, поета с “The Great Cold Distance” - комплексни, многопластови композиции, които се харесват още на първо ухо, но тепърва започват да се разгръщат в цялото си богатство от звуци, покривайки слушателя като черен плащ. Прави впечатление, че в по-голямата си част албумът не носи характерната за останалите Kataton-ски записи тежест (абстрахирам се от “Last Fair Deal Gone Down”, естествено). Единствено във “Forsaker” и началото на “Day And Then The Shade” са поместени рифове, които могат да се мерят с китарните чукове от “Viva Emptiness”. В останалата си част “NITND” изненадва с още по-наситена атмосферичност и някои нестандартни нововъведения в иначе редовните за групата разчупени постановки. Използвани са електронни бийтове (в малко количество) с цел постигане на ефектен контраст с невероятните перкусии на Daniel. Включени са и партии на цигулка - смело и преди всичко добре осъществено решение. Що се отнася до клавирите, то те са на обичайното високо ниво, издигайки депресарското настроение до тотална психария, но и докосвайки толкова нежно, колкото е фин допирът на човешката плът до кадифе.

Изненади няма, но липсват и безлични парчета, което вече е ненормално за състав с двадесетгодишен стаж. “Idle Blood” навява приятни спомени за прелестната “Omerta”, с разликата, че новата балада е по-музикантска и многопластова. Тя и “Onward Into Battle” са двете песни, които носят и звучене тип последния Opeth. Прогресарските пинизи намират повече от успешно приложение в леденостудената музика на Katatonia. Всичките нежност, романтика и интимност на “NITND” са комбинирани със семпли, но изгарящи рифове като тези в “Liberation” или в “Nephilim”. Мелодиите вият злокобно и песимистично, докато незаменимият Jonas Renkse безпроблемно предизвиква скръб с гласа си, който сякаш идва от готическа катедрала - плътен, ясен, въздействащ, чувствен и отекващ. Вокалът си е позволил и някои нестандартни изпълнения – по-точно в затварящата “Departer”, една от най-гибелно подтискащите песни въобще.

Хубаво е, че тази група явно няма намерение някога да ни разочарова. Тя ще си остане неразбрана от мнозинствата, но все така лична за феновете й. Защото шведите винаги са одухотворявали творбите си, дарявайки ги с толкова много емоция и красота. Да, мракът определено е красив, а той ще ви обгърне през нощта - вашия нов ден.