Най-накрая! 15 години бяха нужни на Believer, за да сформират нов състав и да решат в каква посока да поемат. С три много подценявани албума, издадени през късните 80 и ранните 90 години, те показаха на света, че метълът може да е агресивна, но и умна музика. С осезаем уклон към прогресива и силно повлияни от групи като Rush и Yes, тези американци комбинираха прогресивния рок на последните с примитивния и агресивен траш метъл. Резултатът – чиста доза агресия, представена по един интелигентен начин. Вероятно въпросът, който много от вас си задават, е дали този реюниън е поредният провал, или един от малкото сполучливи опити. Това следва да разберете в следващите редове.
Първо, нека кажа, че това разпадане за Believer е било в точния момент, защото им даде възможността внимателно и рационално да обмислят посоката, в която да се насочат и сега да издадат най-силния албум в своята кариера. По времето на “Dimensions” започват техните експерименти с класическата музика – внасяне на оперни вокали, чела и т.н. Сега вместо това, композициите в “Gabriel” носят тежките траш рифове на “Sanity Obscure” и техничността на “Dimensions”, като това е направено с мярка, без превес на нито едното. Новият запис е доставен с много изчистена продукция и напомпан звук, които допринасят за 90-тарския му дух. Разбира се, този дълъг период от 15 години между последния и сегашния албум също означава, че сравненията между двата ще бъдат неуместни.
Пенсилванците винаги са свирели спиращ дъха траш, съставен от тежки, груув-ориентирани рифове с комплексен ритъм, предвождани от фронтмен, чиито вокали напомнят тези на Kelly Shaefer от Atheist. Интересното е, че сякаш тази група не се е разпадала - тя звучи така, сякаш до вчера е била във вихъра си. И това се забелязва още в откриващото парче, озаглавено “Medwton” – една огромна кипяща маса от смазващи, назъбени рифове, унищожителни вокали от Bachman и вливането на едно мелодично соло, изработено от гост-китариста Deron Miller. В продължение на седемте си минути, тя неспирно се извива и ни препраща от един структурно усложнен риф към друг по един наистина прогресивен начин, като всичко това предлага много моменти за куфеене. Вместо сега да чуваме чела и оперни вокали, Believer добавят в музиката си фини клавири и пиано, допълнително усилващи атмосферата, а някои от тях дори напомнят на тези от “The Key” на Nocturnus. Такива партии се забелязват в среднотемпови опуси като “A Moment In Prime,” “History Of Decline” и “Stoned”. Експерименталната “Redshift” пък е сред най-запомнящите се моменти в албума със своите пъхтящи рифове, ясно изразени бас партии, сладки електронни мелодии, джазменско пиано и грохнали пасажи, в които ритъм секцията ни осигурява място за отдих. И докато слушахте по-леката част на новия запис, следва да пристъпим към по-праволинейни траш мелачки като “The Need For Conflict”. В нея квинтетът забива така, сякаш свири през 86-та - с чиста агресия и скорост. Агресията продължава и с най-бързата песен в албума, “Focused Lethality”, която със скоростта си е способна да ви гръмне мигновено. Това е и поредна ретроспекция на Curt и компания към техните корени в ранните дни на лудия траш. Доста по-мелодични са “Shut Out The Sun” и “The Brave”, като в последната екстремистите използват всякакъв вид нестандартни звуци и вокали, вариращи от мелодични до крайно агресивни дранета, изпълнени от гост музикантът и продуцент на албума Howard Jones. Краят е даден с почти десетминутният инструментал “Nonsense Mediated Decay”. Човешка реч, клавири, изпълващи песента със извънземна атмосфера, пиано, бавни рифове и странни звуци (като веселата мелодийка, която ще ви пренасе в лунапарка) и почти всичко, което чухте през целия албум, ви съпровождат до самият край на “Gabriel”.
В крайна сметка Believer не се провалиха и без много шум направиха много успешен реюниън. Поднесоха ни много зрял и стегнат албум, който е логично продължение на “Dimensions”. Сега остава и Anacrusis да издадат нещо и лудницата ще е пълна!
