Както повечето ни любимци, Sonata Arctica са напълно сериозни в намеренията си да издадат своя "най-прогресарски и музикантски" албум. Предвид факта, че "The Ninth Hour" е пореден опит за финландците, провалът им не е изненада за никого. И макар че всеки музикант е в правото си да търси развитие, при Sonata наблюдаваме тъкмо обратното години наред. Трудно е да не изпитваме носталгия по златните дни на класическия фински пауър метъл от периода "Ecliptica" – "Reckoning Night", още повече след албуми, носещи горчивото усещане за предателство, което няма как да оправдаем дори заради натиск от страна на най-известния лейбъл за тежка музика.

Вялост, повтаряемост, липса на енергия и бездарно рециклирани стари идеи – с това ни посреща "The Ninth Hour". "Closer to an Animal" и "Fairytale" се опитват да спечелят вниманието със зле продуцирани захаросани оркестрации, докато Tony Kakko компенсира липсата на адекватни припеви с лирическа проповед за нашумелия напоследък природен катаклизъм. Чуваме изкопирани фолклорно-келтски елементи от късните Nightwish в посредствения сингъл "Life" и баладичната "We Are What We Are". Единствения позитивизъм в албума намираме в "Till Death Done Us Part" и "Rise a Night" – реверанс към бързото темпо, хъса и клавишно-китарните постройки на "старите" Sonata, които са дефицит в "The Ninth Hour". След "Fly, Navigate, Communicate" и наивната в типичния за финската шайка стил "Candle Lawns", очакваме края на диска с измъчено нетърпение. За жалост, челният сблъсък с най-големия провал в записа е оставен именно за финал – нов прочит на великата "White Pearl, Black Oceans". Докато оригиналната композиция се нарежда до най-знаковите и въздействащи парчета на Sonata Arctica, продължението е на светлинни години от всякаква музикална логика и гениални текстове. Вместо това чуваме псевдопрогресарски преходи, заглушени от симфонизъм китари и срамно вмъкнати класически мотиви, в резултат на което губим още 10 минути в пълнежи с нулева креативна стойност.

За съжаление, тъкмо това определя целия албум. Макар и да имат своите проблясъци дори в късния си период ("Unia", "Pariah's Child"), Sonata Arctica звучат по-невдъхновени и изчерпани от всякога, а това ни оставя с тъжната надежда, че "The Ninth Hour" е последен пирон в ковчега на някога любимата група.