Вълнуващо е да си фен на Avenged Sevenfold тези дни. Тъкмо когато си мислехме, че сме чули почти всичко важно за 2016-а година, доближавайки се до заключението ѝ, поляризиращите музиканти от Калифорния решиха да ни поднесат огромна изненада, издавайки седмия си запис, “The Stage”, без предварително предупреждение. Това е един рисков и необичаен маркетингов подход, който излага продажбите на групата на известна опасност, но същевременно му се подлага на шансът да се превърне в широко разисквана и коментирана тема. В поп сцената тази стратегия стана популярна през последните години след подобни издания от изпълнители като Beyonce, U2, Rihanna и Miley Cyrus, но за по-тежката музика си е значителна иновация. Трябва да призная, че има нещо особено вълнуващо в подобна изненада и в това да си пуснеш албум, без да знаеш предварително какво ще чуеш, тъй като не си станал свидетел на десетки интервюта, коментиращи звученето, или пък множество промоционални сингли (макар и A7X да пуснаха заглавната песен преди седмици).
Трудно е да повярваме, че това, което чуваме в “The Stage”, е същата онази банда, която издаде значително директния и клиширан “Hail to the King” преди три години. Контрастът е огромен и ставаме свидетели на може би най-комплексната тава, която Avenged Sevenfold са правили досега. Актуалното произведение на изкуството, което музикантите са решили да споделят със света, този път се оказва един повече от амбициозен проект, разпростиращ обятията си по доста еклектичен начин до пост-гръндж и прогресив рок. Чисто концептуално, текстовете се занимават със сравнително абстрактна тема като изкуствения интелект – мотив, по който музикантите са се запалили след прочитането и дискутирането на публикации, написани от Сам Харис, Марк Зъкърбърг, Илон Мъск и Стивън Хокинг. Начинът, по който темата е развита лирически в албума, е свежа крачка встрани от клишираните сай-фай идеи, на които сме ставали свидетели толкова много пъти – в сегашния случай A7X разглеждат проблема от научна гледна точка, придавайки му едно по-земно и критическо усещане. Групата обръща внимание на множество екзистенциални проблеми, на които отговор би могъл да се намери чрез въпросния изкуствен интелект, но точно там се появяват и мрачните рискови страни на всичко това. Примери за тези теми са парчето “Paradigm”, обсъждащо идеята за наноботове със способността да лекуват болести и да направят човек безсмъртен, но едновременно с това го лишават от чисто човешките му черти, както и песните “God Damn” и “Creating God”, които говорят за това как ние хората превръщаме машините в нови богове, като в един момент се превръщаме в техни марионетки. Във втората половина на албума по-скоро обръщаме поглед към идеята за космоса и за нормалните човешки взаимоотношения, които постепенно биват унищожени – как е трудно да погледнем през очите на някой друг, тъй като сме силно приковани към собствените си ограничаващи идеологии.
Иронично е, че албум, обвързан с толкова абстрактни теми, се оказва и най-земният, човешки и органичен труд, който групата някога е записвала от чисто музикална гледна точка. Докато други модерни групи биха довели темата до крайни експерименти с футуристични електроники и техно елементи, Avenged Sevenfold достигат целта си с прецизно и виртуозно свирене върху вече утвърдените за тях музикални инструменти, като понякога вкарват и някои по-екзотични и интересни звуци като брас секцията в “Sunny Disposition” или цигулките в баладата “Roman Sky”, която разказва историята на астронома Джордано Бруно, изгорен на клада от италианските власти през XVII век поради еретичните си възгледи и откритите критики срещу католическите догми. Това по-сурово, но и изключително музикантско звучене идва и в резултат на приноса на продуцента Joe Barresi, с когото американците работят за първи път. Задължително е да се спомене и свиренето на новия барабанист Brooks Wackerman (бивш член на Bad Religion и Tenacious D), който звучи повече от страхотно в записа и успява да внесе още по-голямо разнообразие в ритъма на композициите – от неравноделни тактове, типични за прогресив музиката, до бластбийтове, с които най-екстремните банди биха се гордели.
В албума присъстват и известни препратки към миналото на Avenged Sevenfold – заглавното парче “The Stage”, провокира човешкото съзнание с помощта на религиозни и политически символи и ни напомня на златните години, през които групата издаде изключително успешния “City of Evil”, докато началото на “Higher” е поредният трогателен трибют към покойния James “The Rev” Sullivan – жест, който успява да разчупи атмосферата в толкова задълбочените и стегнати теми на албума. Китаристът Synyster Gates продължава да доказва, че свиренето му е като отлежало вино и става все по-добро с времето, като солата ни запращат директно в центъра на най-бурния ураган, който звездите са ни поднасяли досега.
Би било обидно да не отделим и внимание на закриващото парче “Exist”, което се оказва и най-дългото в цялата им дискография. Бандата се е опитала да претвори Големия взрив с музикален съпровод. Композицията носи чертите на грандиозна класическа пиеса – започвайки със седемминутна инструментална увертюра, преливаща от хеви и траш намигвания към Pink Floyd-ски отстъпления, която по-късно достига до лирично вокално движение и експлодира в скоростна кулминация, в която чуваме реч на американския астрофизик Нийл Тайсън. Дали подобно пространствено парче ще остане в историята, можем само да гадаем, но на сегашния етап то се оказва олицетворение на всичко смело в тежката музика през 21-ви век.
При Avenged Sevenfold няма средно положение – или ги ненавиждаш, или ги обожаваш. Но с излизането на творба като “The Stage” става все по-трудно да отречеш важността им за по-новите поколения. Правейки подобни смели крачки в кариерата си, те се превръщат в нещо повече от тийн сензация или пък в новите Metallica или Guns N’ Roses, както доста малоумни медии обичат да ги наричат. Днес те са просвещаващи фигури, възпитаващи на нови и полезни ценности. А какво ще бъдат утре – времето ще покаже...
