Този път ще бъда лаконичен. Писна ми от бездушна музика. Може би се чудите, а може би не? Не знам кое е по-добрият вариант - невежата изненада или мрачното примирение с един факт. Но нека поясня. До днешна дата екстремната метъл сцена се е превърнала в бездушен цирк, в който всеки демонстрира невъобразимото техничарство на членовете на групата си и не влага ама ГРАМ живец в музиката, която, ха, верно бе, беше някога изкуство. Съжалявам, ама не всички могат да са като Meshuggah и липсата на сърце да им е част от чара. Пък и то, тяхното никога не е било изкуство - експеримент - да, чупене на рамки - със сигурност, математика - може би, но не и изкуство. И докъде я докарахме? Днешният дет метъл не е гнусен и противен, той е полиран и излъскан до блясък; днешният траш метъл пък не е бесен и сякаш току що отвързан - той е стерилен и бяга от първичната идея - да се изкъртим на него, подтикнати от невероятното чувство и енергия на музикантите! За всевъзможни под и наджанрове дори няма и да си отварям устата. Мелодета, метълкора, груува... всите неразривно свързани и всите - лишени от грам чувство.

С малко горчилка започвам настоящето ревю и мнозина от вас няма да успеят да я вкусят, може дори и и при тях да отсъства. Те може и да се нагълтат със сладостното чувство от новия, четвърти поред албум на Dez Fafara и (новата) компания. Демек, става въпрос за DevilDriver - сбирщина говедца (в добрия и лошия смисъл на думата), които знаят какво и как да свирят и които подозрително много напомнят на едни техни съвременници... дано само не ги сполети Гневът на Божия Агнец, както пишеше на едно място. Относно DevilDriver, те не са следващите Lamb of God. Не мога да проумея каква е тази мания да се търси следващия "еди-кой-си", при положение, че съответният не просто е жив, ами дори е на гребена на метъл-вълната, на нестихващата бирена стихия! Дори нови Slayer не трябва да се търсят след всички тия години, след като дядовците продължават да доказват, че все още ги бива, но ето, че оттук и оттам се тръби за "Evile - новите Slayer!". Грънци. Сега нека вгорчим още малко ситуацията - "големите надежди" Gojira доказаха, че са гениални и че може би заслужават да поведат похода на метъла на новия век, само дето... са стерилни, звучат... лъскаво безгрешни. Това пак не е музика. Lamb of God пък изкараха безумно силен албум - по-бесен от мрачнеещия “Sacrament”, по-оригинален от “Ashes of the Wake”, който колкото и да е див, колкото и да откача глави и колкото и да е възхваляван, си остава в известен смисъл лишен от разнообразие. И какво? Нещо липсва. Всичко е идеално... и нещо липсва. Прави сте, нищо не тупти.

След това безумно дълго въведение аз вече съм пуснал новия DevilDriver. Албумът е маниакален, но в моите очи е провал - или просто - поредният албум на адски добри музиканти... и толкова. Поредната грууварска, препродуцирана мазня, която навярно ще откъсне много крайници. Моите обаче си останаха непокътнати. Обещах да бъда лаконичен, така и ще бъде (мечтайте си!).

Едноименното парче хваща и не пуска, разкъсва и размятка, представлява "системен хаос". Много, много индъстриъл ще се усети в този албум, отсега го предвкусвам, може и да греша, но не ми се вярва. Стигат ти агресивните вокали на Fafara, които са минали през безброй ефекти и прочее "шитове" (ще прощавате анти-белетристичния израз) и са станали... ами... нещо, което ядосано реди текстове. Човек ли е, какво е, никой не може да каже. Следва “Pure Sincerity” - малко copy/paste от Lamb of God, но какво да се прави. На края на второто парче и на началото на третото вече се чудя как ще издържа до края... налага се, може някъде там да се крие някое и друго бижу. Но вече заплашително започвам да не различавам кое парче кое е, всичко ми се слива в една мастита смес от неспирни двукасия и таралянкане по всяко възможно барабанче, от жужащи китарни стени и вече споменатите вокали, чийто звук сякаш се е пръкнал от треторазреден, бездарен фантастичен филм, излязъл директно на VHS (избери си някой - всички са що годе негодни). За баса не ми дава сърце да си отворя устата... горкият. Трябва да отчетем беглите акустични пасажи, плеснати хитроумно посред мазнята примерно на “Fate Stepped In”, за да замажат положението и да разнообразят активната тресня. “Back With a Vengeance” напомня по заглавие и по музикантски похвати на г-н Edsel Dope и неговите Dope - съответно не бива да очакваме кой знае какво. Следват залитанията към епичност в “I've Been Sober” - те пък просто провокират усмивка. И тези залитания не спират там! Идва ред на “Resurrection Blvd.” и една sweep-picking китара (техника, много любима на Jeff Loomis от Nevermore), която тотално те хвърля в джаза, пренасяйки те към семи-прогресивни висини. Стигнал съм до средата на албума и усещането, че DevilDriver са чопкали оттук-оттам по нещичко, за да си съставят звука, неотменно следва всяка моя стъпка. “Forgiveness Is A Six Gun” беснее подобаващо, но баналният припев, който - изненада! - е "Forgiveness is a Six Guuuun..." буквално осира всичко, което някога може и да е имало потенциал. Не всеки може да повтаря до откат в припевите си заглавието на песента и пак да създаде шедьовър като At the Gates - това ви е поуката от парче номер седем. А като стигнем до аутрото, в което всяка втора дума е "forgiveness", вече ми идва твърде много... добре, че е задължителната "разнообразна акустична китара" (ftw), за да не ми доскучее края на това парче и... началото на следващото, естествено. Което всъщност не е лошо – “Waiting For November” започва меланхолично, а мелодията от чистата китара изведнъж прескача до жужащи жици и го прави изненадващо сполучливо. В тази песен има някакво усещане, което може би си заслужава изслушването й - тя е задушлива и е наситена с атмосфера, съчетаваща агресия с едно определено чувство на клаустрофобия, което се дължи на леките семпли във фона и на дисонансните китари, които аз лично винаги съм обожавал. Може би единствената песен досега, която не успя да ми доскучае. “It's In The Cards” е значително по-бавна и протяжна от досегашните резачки, но това отново се оказва добро композиторско решение. Вокалите пак са крадени - дали от Lamb of God или от Gojira, никой не може да каже със сигурност; важното е, че този тип звучене на вокалиста може и да се превърне в мода, а тогава отърване няма. Въпреки това, парчето ми допада - харесва ми набиването на заглушените китари, заедно с касите, които са бавни и не особено сложни за изпълнение, но доказват, че колкото и просто да е нещо, ако е на място - то тогава си заслужава. От първата половина на албума се бях наслушал на неспирни бластбийтове, стигат ми толкова. След моментния проблясък на разнообразие е време, естествено, да се завърнем към изпитаното старо "true" звучене, което е нужно, за да задоволим закоравелите метъли, които ще си пуснат този запис с намерението да си откъртят главите. И може би ще го направят, но без мен - аз се уморих от препускащата “Another Night In London”, от тежкарския звук на “Bitter Pill”, от странния хибрид “Teach Me To Whisper” (с изключително оригинален припев, за чийто текст няма как да се сетите) и от посредствената “I See Belief”. Стига ми толкова (и на вас може би също) от може би най-трудното ревю, писано от мен досега.

Сега идва най-голямата изненада. След всичките оплювки мога да изтъкна единствено, че албумът е страшно добър - много идеи, невероятно изпълнение и висш музикантки пилотаж, въобще - метъл до мозъка на костите. Това би чул някой, който не е обременен от моя перфекционизъм и от прекомерното дебнене на влияния и директни кражби/заемки (не почетни цитати) от други артисти (непростимо прегрешение за мен!). Който има нужда да куфее - да го пуска! Който има нужда да троши - да го пуска! Това е метъл албум, измислен, изсвирен и записан от метъли за метъли и ще зарадва изключително голяма част от тях. При това - с право. Но с риск да стана досаден, ще се повторя - НЯМА ГРАМ ДУША. Аз вече се понаучих да отсявам и нямам намерението да си губя времето с музика, създадена без чувство. Просто е обидно както за твореца, така и за слушателя.

Това беше моето моментно покачване на пиедестал, от който да "проповядвам" осъзнаване на модерната метъл сцена. Не знам кой ще да е тоя, който ще прочете това, но се надявам поне върху някого думите ми да имат ефект. Засега толкова, до следващия път... Preacher signing out.