За осем години на сцената, момчетата от гръцко-немския тим Mystic Prophecy се вживяха убедително в ролята си на носители на добрата стара пауър/спийд метъл школа с по някой и друг разностилов елемент. Почти перманентно през кариерата си, музикантите успяваха да поддържат живо правилото за историческата повтаряемост, като самите те се превърнаха в желязното доказателство за това – едва ли към днешна дата би се намерил някой с ясен спомен за кардиналните рокади в състава им. През минимален интервал се случваше повече от половината група да си събере багажа, което оставяше вокалиста-основател Roberto Liapakis с ново количество свежи идеи и близо четири овакантени места. Маса други формации с подобна съдба и политика биха отстъпили скоропостижно от светлините на прожекторите, но не и Mystic Prophecy. Реакцията на слушателите им както винаги е еднозначна, а мотивите са кристално ясни - амбициозният грък неведнъж е доказвал на дело, че независимо от кризисното положение, обещанията му за поредния стопроцентово способен да хвърли феновете в еуфория албум се изпълняват стриктно и без изключение.
Именно това ни връща към споменатата хронологична цикличност в битието на групата – новият албум, озаглавен “Fireangel”, още в зародиш разбуни духовете на почитателите, удари рекордно високи продажби и се превърна в първата тава на Mystic Prophecy, окупирала челни позиции в немските (че и някои световни) метъл класации. Дотук нищо ново от гледна точка на скандализирането, което е запазена марка на групата. Нищо чак толкова иновативно няма да намерите и в самата музика на шестия поред запис на все още пресния, за кой ли пореден път новосформиран колектив на Liapakis, но пък и запознатите с творчеството им никак няма да се изненадат от цялата тази музикална съкровищница от мелодии, тежест, жлъчна агресия, стрелкова ритъм секция, убийствена китарна работа и изпълнени като по класически еталон вокални партии. С две думи, Mystic Prophecy – такива, каквито ги познаваме още от първите им стъпки на метъл сцената.
“Огненият ангел” на бандата звучи повече като компилация от най-добрите постижения на предшествениците си, отколкото каквото и да било друго. Основната линия следва тази на последните шедьоври “Savage Souls” и “Satanic Curses” с познатата комбинация между пауър, спийд и траш моменти, като не липсва и едно сериозно намигване към по-мелодичната нишка на “Regressus”. Формулата както винаги идва много на място, а музикантите предоставят достатъчна възможност на феновете да откроят някои от най-любимите си черти от дискографията им. С “Fireangel” отново намираме групата на критичната граница между екстремните траш задявки и познатите пауър метъл излияния, които петимата владеят перфектно. В добавка, целият състав участва дейно в композирането - очакваното мрачното начало “Across The Gates Of Hell”, характерната резачка “Demons Crown” и екстремната рифово-ударна сила на “We Kill! You Die!” директно изкарват в нокаут всички недоброжелатели, пращайки ги по дяволите тъкмо навреме за мелодичното хардрокаджийско звучене на “Father Save Me” и сложните сола на Constantine (ex-Nightrage, Descending) в “To The Devil I Pray”. Личи си, че квинтетът се е сработил по страхотен начин – момчетата са във върхова форма и едва ли някой би заподозрял, че свирят заедно по-малко от половин година, ако не е запознат с новините около тях. С още по-яростна техничност и хъс петимата правят мелодичен завой с “Fireangel” и “Fight Back The Light”, преди да забият второто ядро в албума, изградено от злобните рифове, сола и блестящи припевни комбинации между Liapakis и бек вокалите на басиста Connie Andreszka (Evidence One) в екстремните звуци на “Death Under Control”, “Revolution Evil” и “Gods Of War”. Финалните щрихи се поставят от “Forever Betrayed”, издържана в познатия стил на групата, която компенсира липсата на конкретна балада и асимилира в себе си цялата есенция на албума.
Ако не друго, то Mystic Prophecy още веднъж се доказаха като достойна и гъвкава банда, чието оцеляване е извън всякакво съмнение, а завещанието - повече от сигурно. Шестото им отроче е от онези прокълнати записи, които неусетно и фатално влизат под кожата ти за неопределен срок от време, оставяйки те да се чудиш дали въпросната група е надминала себе си, или си просто пристрастен. А когато и двете важат с пълна сила, какъвто е моят случай, ти остава единствено да си пуснеш “Fireangel” и да оставиш музиката да превърне всички подобни въпроси от сложни в напълно излишни.
