Настъпи моментът, в който два ненормални персонажа изляха за пети път своята безкрайна, черна, отровна омраза върху цялата планета. Двете фигури, носещи артистичните псевдоними V. I. T. R. I. O. L. и Irrumator, отговорни за всичко, излязло под името Anaal Nathrakh, отново нямат за цел да ни доставят удоволствие, създавайки “In the Constellation of the Black Widow”.
На по-запознатите би трябвало да им е ясно, че V. I. T. R. I. O. L. е всъщност вокалът на култовите бирмингамски детаджии Benediction, а Irrumator се зове Mick Kenney (Mistress, Frost, Fukpig, Exploder и още много други). През 2009-та година двамата не са променили виждането си за брутална музика и именно затова новата им тава може спокойно да се превърне в синоним на благозвучната думичка “клане”. Anaal Nathrakh за пореден път брилянтно смесиха два от най-крайните стилове в метъла - грайндкор и блек, така, както никой друг не може. Мултиинструменталистът Irrumator свири мегапрецизно на всичко - китари, бас, барабани. Ако случайно не сте знаели този факт, трудно би ви дошла наум мисълта, че реално има само един музикант в групата (като не смятаме вокала). Творческите способности на Mick Kenney са на път да направят от този проект най-добрата банда, в която е бил. Просто в Anaal Nathrakh той може да постигне каквото си иска - никой не му възразява, никой не му пречи изцяло да разгърне потенциала си, който, повярвайте ми, е доста голям.
Пускайки си “In the Constellation of the Black Widow”, се сблъскваме с 34 минути мощна, сурова, тежка, нечовешки бърза музика. Само интрото на отварящата едноименна песен е по-бавно, но не след дълго то прелива в скоростни, брулещи скалповете ни рифове. Повечето от десетте парчета имат дълги, невъзможни за скандиране по концерти имена като “I am the Wrath of Gods and the Desolation of the Earth Music” или пък “Blood Eagles Carved on the Backs of Innocents”, но пък са кратки като времетраене. Текстовете може би ще си останат завинаги в тайна, тъй като Anaal Nathrakh преди време заявиха, че няма да ги прилагат в книжките към дисковете си, а ви трябва доста повече от добър английски, за да разберете какво “пее” Dave Hunt. Като го споменах, да продължа с него. Знаете, че има чудовищен глас, нали? Да, ама в Anaal Nathrakh просто демонстрира ненормални “певчески” данни - аз винаги съм се плашил от вокалните му партии в тази група. В новата тава отново ме стресна доволно много - на места той вряска, като че ли си е присадил гласовите струни на Varg Vickernes (Burzum) и Seth Putnam (Anal Cunt). Dave разнообразява тези адски писъци с дълбоки грухтежи и прекрасни чисти вокали в стил Vortex (Dimmu Borgir). Това се случва в почти всяка тресня от “In the Constellation of the Black Widow”, така че слушателят няма как да не бъде замаян, още повече, когато всички тези злоупотреби с ларинкса звучат паралелно с истинско торнадо от режещи блек метъл рифове, зверски грайнд бас и картечарски набивки на барабаните. Солата са кратки, но много красиви и идейни. Освен от качествената си музика, новият Anaal Nathrakh трупа точки и от модерната си, убийствена продукция и страшната обложка, която може да не е най-яката тази година (Absu, Amorphis и Heaven and Hell са по-напред в това отношение, а артуъркът на последния Eternal Tears of Sorrow издухва всички останали), но пасва идеално на настроенията, навявани от музиката, което в случая е по-важно.
Като за финал на това ревю ще кажа, че ако Anaal Nathrakh продължат да издават толкова силни албуми, колкото “In the Constellation of the Black Widow”, ще се превърнат в една от най-любимите ми банди. А що се отнася до феновете с по-слаби сърца – моля ви, не припарвайте до този диск... последиците могат да бъдат фатални!