Широко известен, ала масово подценен е фактът, че повечето спорни аспекти на "Hardwired... to Self-Destruct" гравитират главно около името на неговите създатели. Да, на пръв прочит звучи абсурдно, но е самата истина. Metallica, най-голямата метъл банда за всички времена – банда, която поради многобройни, излишни за изреждане причини е абсолютно невъзможно да бъде изместена от върха и занапред – отдавна се сблъска с този проблем. Името. От един момент нататък, и нека маркираме конкретния момент като 1991-ва година, Metallica нямат никакъв шанс да оправдаят всички очаквания към себе си, просто защото, реципрочно на извънземната им популярност, очакванията продължават да растат – безброй и всякакви.
Тук е моментът да отбележим, че поне досега Metallica се справяха отлично с бремето си, издавайки албуми като "St. Anger" (с които директно да ти теглят една майна) или безумни колаборации с Lou Reed (с които директно да възпрепятстват възможността да стигнеш до втората песен). На "Hardwired... to Self-Destruct" обаче му се налага за първи път. Налага му се да понесе бремето.
А ето и положителният аспект: с всичките си недостатъци, този албум го прави героично. "Hardwired... to Self-Destruct" е най-убедителният, внимателно премислен и прецизно реализиран, колкото логичен, толкова и необходим ход, който Metallica са предприемали от Черния албум насам. Въпросът е дали това ще бъде достатъчно.
Отговорът гласи следното: никога не е достатъчно. Няма и да бъде.
Всъщност от дистанцията на времето самият Черен албум (или едноименната Metallica) едва ли е способен да надвие някой от четирите си предшественика в аспекти, различни от чисто комерсиалния. В най-компромисния вариант изключваме "Kill 'em All" поради реалния риск от носталгични залитания за сметка на адекватната преценка. И отново – Черната Metallica е лишена от композиционното богатство, обезоръжаващия интензитет и смайващата иновативност на легендарното трио преди него. Перфектна продукция, песенно ориентиран подход, балади, полубалади – това е чисто и просто еталонът за мейнстрийм метъл. "Hardwired... to Self-Destruct" се цели някъде там. Гигантски саунд, лесно запомнящи се, химнови рифове, повече мелодия, стадионни шлагери. В случай че толкова години не бяха достатъчни, сега можем да сме убедени – Metallica никога няма да направят нещо като "Master of Puppets". Така че ето как, съвсем неусетно, току-що намалихме бройката покрити очаквания драстично.
И все пак звукът е брутален. За първи път от много време насам метъл гигантите са продуцирани не само както трябва, но и както заслужават да бъдат. Респект за Greg Fidelman, защото "Death Magnetic" звучеше плоско, изкуствено. Отделно "Hardwired" и затварящата "Spit Out the Bone" са две от най-агресивните, траш-ориентирани, пълни с живот парчета на Metallica от десетилетия. "Dream No More" и "Now That We're Dead" са директни концертни хитове. "Atlas, Rise!" е смазваща. Всичко върви чудесно, докато... докато не започне вторият диск. "Hardwired... to Self-Destruct" достига общото времетраене от час и половина, но, за разлика от миналогодишния "The Book of Souls" на Iron Maiden, прави твърде малко, за да го оправдае. От "Confusion" нататък албумът става монотонен, разточителен. Идеите започват да се изчерпват. Изумително е как Metallica продължават да са неспособни да направят компактен албум – компактен от край до край.
"Hardwired... to Self-Destruct" не е двоен, защото е "модерно", нито защото групата изведнъж е станала свръхпретенциозна или театрална. Това, което се случва, е, че Metallica се опитват да компенсират осемгодишната пауза от последния си албум. С тридесетина минути по-малко щяха да са се справили повече от великолепно.
И отново: "Hardwired... To Self-Destruct" е новата Metallica. Metallica. Така че всички приказки до момента бяха абсолютно излишни.
