Има определени групи, които са странни. Не странни със звученето си или с посланията си само, не. Говорим за банди, които са така просмукани с магия в себе си, че сякаш сменят сезоните на човешкия живот; откъсват ни поне временно от битието и злободневните му теми. Винаги, когато се стигне до подобно усещане, Amorphis са една от първите групи, идващи наум. Не отричам, че от появата на Tomi Joutsen финландците са сякаш по-магични и по-силни, отколкото с предишния вокалист Pasi. Което в никакъв случай не трябва да отрича предишната ера на постоянно менящата се група, която също има своите достойнства.

Казах постоянно меняща се, нали? Ето тук е разковничето, което събужда смущението у мен. “Skyforger”, след “Eclipse” и “Silent Waters”, е третият албум на Amorphis, който е закотвен в нишата на мелодична интерпретация на Калевала, а Tomi Joutsen е бардът. Трети пореден прекрасен, невероятен, пропит с емоции албум. Но силно се надявам групата да започне да оправдава името си в следващия албум, защото четвърти такъв може би ще се стори скучен и зациклящ на много слушатели.

С тези уговорки и опити за гледане в бъдещето, нека обсъдим самия албум. Сам по себе си, “Skyforger” съдържа известна промяна – много по-мелодичен е. Харш вокалите на Tomi са силно намалени и се срещат по-рядко в сравнение със “Silent Waters”, да не говорим за “Eclipse”. По-олекотен като звучене, до някаква степен може би по-рокаджийски някак, “Skyforger” сякаш завършва една текуща трилогия. Ако “Eclipse” се крие някъде из определението “агресивна меланхолия”, “Silent Waters” – мрачна, страдалческа тъга, “Skyforger” по-скоро е една съвкупност от мир, от покой, будещ размишления и вглъбеност. Обложката, която беше заклеймена като открадната, отново перфектно се вписва в историята и цветоусещането за творбата.

Приятели, отново Калевала ни поглъща, а земите на Карелия се разтварят като бездна пред нас. И може би е време да се запознаем с историята на Илмаринен, Вечният ковач, чието раздиращо нещастие в любовта, въпреки божествените му ковачески умения, може да накара всяко сърце да заглъхне.

“Skyforger” започва със “Sampo”. Силни клавири, сякаш словесно отгръщане на страницата, но може би по-скоро слабо начало, което мен доста ме притесни на първо слушане. Всичко се разпадна, когато дойде припевът, защото точно тук мъглата над Карелия сякаш се разгръща за слушателя и той отново, под скалдския глас на Tomi, е впримчен в преживяванията на героите. И наистина, за пореден път, песента извиква абстрактни картини пред мен. Илмаринен, разрушаващ отново и отново творението си, заради злото, просмукано във всяко едно от предишните – стоящ сякаш във времеви капан (“The days they blend into the nights / The moon, the sun unite”). Докато не се появи Сампо – мелницата, която не съдържа полъх на злото в себе си, която отговаря на майсторството и добротата на Илмаринен. Съмненията ми относно новия албум на Amorphis паднаха още тук, признавам. Последните зрънца на съмнението се разпиляха по останалата част от тавата, включвайки “Silver Bride”. Изкарана като сингъл преди самия албум, песента е с може би едно от най-олекотените звучения не само от “Skyforger”, но и от дискографията на Amorphis като цяло. На моменти, особено в припева, едва ли не граничеща с бленда от поп/рок звучене, тя е несъмнено частта от пъзела, която можем да наречем “catchy as hell”. Като жилки – заглъхнали, но от време на време ярко припомнящи присъствието си, са китарите. Последните 30 секунди на “Silver Bride” надхвърлят рамките, които бих определил като “нормални” за една песен – нещо, което Tomi правеше с “The Smoke”, “Leaves Scar”, “A Servant” и други фрагменти от Калевалската история – микс от чист хор и харш вокалите на Tomi, които сякаш извеждат обречеността на героя, комуто не е отредено да познае отново любовта. “From the Heaven of my Heart” е символ на вглъбена смиреност – не само заради заглавието или лириките, самото й звучене предразполага за взор в самия себе си. Отвъд външните и първи вътрешни пластове – толкова навътре, където се намира Рая, вечния покой на нашите сърца и души – същият, какъвто е при Илмаринен. “Sky is Mine” е прекрасна. Усещането за безтегловност, попадане в по-високи измерения надхвърля тези от “From the Heaven of my Heart”, сякаш материализира слушателя (който вече лесно може да се отъждествява с Илмаринен) и между клавирите, страхотното бързашко соло и вдъхновените вокали на Tomi го запраща сред звездите. А под тях, под нозете, под целостта на Вселената – “The living earth started to breathe”. “Majestic Beast” от музикална, освен лирическа, гледна точка тотално отговаря на името си. Най-тежката, най-агресивната песен в цялата тава е това, а Tomi залага главно на своите харш вокали, които иначе в останалата част от “Skyforger” са оставени леко настрана и в изолация. Незнайно защо обаче, тази песен не успява и до днес да ме грабне истински – дали заради резкия контраст с предишните две вглъбени песни, дали поради нещо друго – “Majestic Beast”, поне на този етап, остава като слаб фрагмент от коваческата история. Но предполагам всеки, слушал по-задълбочено финландците, знае как нехаресваните песни могат да станат любими такива в хода на времето. Защото, както казах, Amorphis е една от тези странни групи, които не са праволинейни, а крият в себе си ужасно много пластове. “My Sun” влиза в коловоза невероятно контрастно, имайки предвид бруталния завършек на “Majestic Beast”. С потресаваща чувственост се разкрива копнежа на Илмаринен по отреченото му право на любов – меланхолията блести и се разгръща в солото, а страхотно миксираните вокали на Tomi след него ни водят към поредното нощно рушение на надеждите, оставящо резка в ковашката душа:

Her hair I would long to adorn
With glowing stars
Her brow with shining sun
In silver I would trace
The moonshine of her grace
The shining one

Около копнеж се вие и следващата песен, но “Highest Star” е несъмнено по-раздвижена, контрастна (нежни припеви и енергични партии в по-късен етап, където отново за кратки мигове Tomi превключва на по-харш вълна) и ударна. Припевът граничи с този от “Silver Bride” по пленителност, като единственото, което леко не ми допадна в песента, е нейният може би прекалено рязък край. Тази рязкост пък ни отпраща към едноименната “Skyforger”, която също е много хубава песен, но ми звучи леко слаба като че ли за заглавно парче. Силен, много силен момент е драматичното, могъщо песнопение на Tomi, отново въплътил се в Илмаринен, залегнал над пещта и огъня:

I look at all directions
I look at one clear point
I see them all come together
I see into the heart

И точно този момент е помрачен от звуковия проблем, за който в крайна сметка са виновни самите Nuclear Blast. За щастие това ще бъде поправено и тези 30 секунди със силно намалено звуково качество (освен висота), ще успеят отново да бъдат причислени към песента. Последните две “глави” в музикален формат, посветени на Илмаринен, са контрастни една на друга. “Course of Fate” разкрива трагизма на загубената любов, но и надхвърлянето на рамките на Карелия, на света, на Вселената, за взиране за последен път в обекта на чувството. “From Earth I Rose” е невероятен завършек на “Skyforger”. С напластена агресия Tomi завихря вълни мощ и ярост и дори при преминаването в по-мелодична гама запазва присъствието на горестта на Илмаринен. Фолк мотивите в заключващата песен също са много добре напаснати, като сякаш мятат мъгла около бледнеещата фигура на ковача. Страхотно, меланхолично-енергично (странно, нали?) соло, затихващи нотки. Изминават последните секунди на “From Earth I Rose” и с тях хълмовете на Карелия, небето, огънят от ковашката пещ, златото и среброто, втъкани във форми, които да вдъхнат обич и любов – всичко това утихва, заспало отново в митовете и легендите.

Е, Amorphis отново пробягаха по клавирите/струните и изпяха балада, легенда, епос с леко елегични нотки. Препоръчвам и хвърлянето на ухо на двата бонус трака, които ни предлагат финландците – винаги са се справяли добре и с допълнителния материал за своите фенове. Може би сега някъде един Илмаринен намира най-сетне своята любов и своя покой, изтрива саждиви ръце в престилката и завършва някоя друго сечиво, лишено от зло. Над него блести небето – оранжево, огнено, досущ в окраски като от обложката на “Skyforger”. И там някъде под него си включвам “Silver Bride”, ходейки из улиците на София. Някак всичко става реално в своята приказност, в магията на поредния странен и творчески албум на Amorphis. А това ако не ми стига, не знам кое ще.