Виждали ли сте на какво е готова една банда, за да бъде приемана насериозно? Особено ако се намира в противоречиво за метъла време, като настоящето? Така, както аз го виждам, модерните метъл банди имат две възможности, ако желаят не просто да оцелеят, а да се разпишат на отделна страница в историята на тежката музика: или да затварят кръгчето, или да го отварят неимоверно. Machine Head от 94-та го отварят и го отварят вече по три различни начина. Имаха попадения, имаха и падения и най-сетне нацелиха времето си - времето, в което албум като “The Blackening” би означавал безпрецедентна класика. Lamb of God пък не прескачат етапи, отваряйки се към по-широката публика - те спокойно се движат нагоре, полирайки звука си с всеки следващ албум, може би лишавайки го от първичната трашърска бруталност, но осъвременявайки метъл сцената неимоверно. Те не следват модата, те я задават. Но има едни важни модернистични, мрачни типажи, чиято убийствена заострена лопата (която реже и глави) от дебюта им насам ровичка все по-дълбоко и все по-навътре в земята, копаейки тяхната си клаустрофобична ниша. Дами и господа, представям ви атмосферичните социопати с най-апокалиптичната визия - Chimaira!

Третата най-важна фигура за модерния груув/пост-траш метъл, а именно - шестглавото изчадие, за което става дума в настоящото ревю, не се води по това, което спокойно можем да наречем масови очаквания. А очакванията обикновено са толкова предсказуеми - втежняване, забързване, убер-брутализиране до един момент и когато одъртеят - точно обратното - улягане и омекотяване. Всички ние, очакващите, много съжаляваме, защото последното уродче, което тези момчета са произвели, не подлежи на определения и определено не принадлежи към масовката. Но стига хвалби, да преминем направо към албума!

Стартът на албума е даден от мелодичното и откровено казано трагично-епично интро на “The Venom Inside”, което се проточва минутка, за да пригоди ушите на слушателя към това, което е може би най-бавният и мачкащ траш албум от “Outcast” на Kreator насам. Не че няма по-брутални, има, и още как! Но не и в това темпо. Откровените дуумаджийски краски и протяжното удължаване на всяка разкривена нота създават една от най-задушливите и притеснителни атмосфери, някога присъствали в подобен албум. Двойно по-бавен от предишния опит на бандата – “Resurrection”, настоящият наподобява масивен и тежък валяк без шофьор - може да е бавен, но, мамка му, неконтролируем е! И все някога ще те стигне...

“Frozen in Time” продължава идеите на предходната песен, почупвайки вратните прешлени на дръзналите да се заслушат - тя ни представя типичните за Chimaira открай време хардкорски брейкове, които в тяхно изпълнение напомнят о, толкова сладко за Pantera. Темпото е наполовина толкова бързо в сравнение с това, на което сме свикнали от подобни банди. Следва “Coming Alive”, която иронично действа твърде много както би предполагало загавието. Картечарските откоси на барабаните и баса плюс усмъртяващата двойната жица на DeVries и Arnold, която е отвратително прецизна, все едно ти забиват свредел в малкото, сбръчкано мозъче. Под номер четири се мъдри “Secrets of the Dead” - едно от най-атмосферичните парчета в албума - призрачна полу-чиста китара, индъстриълски семпли, които не биха могли да бъдат по на място, и осезаемото забавяне на темпото в последната трета на песента (маниер, който се превръща в запазена марка на секстета и присъства неотменно в 3/4 от настоящия албум). Апокалипсисът явно е водеща тема за нашите юнаци, защото в “The Disappearing Sun” става въпрос именно за това, а тя не е единствената песен в албума, която предсказва края на света. “Impending Doom” също се радва на тази лековата и весела тематичност. Едно от безпрекословните попадения на бандата, това шестминутно миниопусче прелива от разнообразие - мелодични вокали, съчетани с дрането на Hunter, тихи, атмосферични пасажи, доминирани от шепот и клавири, и текст, сякаш изваден директно от черепа на шизофреник. Поемащо по необичайни пътища и взимащо изненадващи, но твърде сладостни мелодет решения с високи, бързи и мелодични китари, парчето е абсолютна перла в дискографията на бандата. С композиция номер шест – “On Broken Glass”, шесторката отново набира скорост, и то как! Един от най-зарибяващите припеви в “The Infection” и едни от най-побърканите китарни рифовки правят парчето невъобразимо тежко. Омразата сякаш се процежда през колонките, храчена безмилостно от почти детаджийското грухтене на Hunter. Барабаните са навсякъде, Andols Herrick явно се е побъркал или е бил на стероиди, докато е блъскал по двукасието. Твърде високо вдигнатата досега летва пречи на следващите две песни – “Destroy and Dominate” и “Try to Survive” - да се откроят особено във феерията от маниакални звуци и усещането за пълнеж е неотменно. “Destroy and Dominate” e твърде праволинейна и скучновата, за да присъства в този албум. Ситуацията не е по-различна и в “Try to Survive”, където забавеното темпо и мелодичните китарни линии откровено досаждат. Редките разчупвания на барабанния ритъм спасяват парчето и го правят годно са куфеене, но дотам.

Стигнахме до края на албума, а той си заслужава. Chimaira се завръщат към дългите инструментални опуси, един от които липсваше в “Resurrection” през 2006-та. Тази година получаваме “The Heart of It All”. Парче, чието представяне би било доста по-удачно, ако се фрагментира. Началните две минути на акустични китари и нежни семпли носят спокойствие и напомнят, че тези момчета могат да пишат не само грозно. Оттам нататък предпоставките да се направим на пастет са всичките налице. Получаваме още осем минути безкомпромисен, лишен от клишета и необременен от претенциозност метъл, майсторски изпипан и изпълнен невъобразимо професионално. Хомогенни и всеобхватни, Chimaira са действително едно цялостно завършено чудовище, подобно на това, от което са присвоили името си. Само че те, освен да бълват огън, свирят - и то как!

Оценката на този албум в числово изражение ще бъде лесна задача. Десет парчета, две от които не впечатляват с нищо особено, а останалите осем спокойно биха могли да ти откъртят главата. Добре - 8/10. С това се свърши. Но за край искам да кажа още нещо - модните тенденции не ръководят нищо! Може би единствено успеха. Когато артистът преодолее неизбежния стремеж към успеха и осъзнае, че само самият артист като такъв има значение, чак тогава бихме могли да говорим за качество. Chimaira успяха да се отличат. Успяха да наложат себе си като стил, тъй като досега заемаха парчетии от Slayer, Pantera и Ministry, за да изградят звученето си. Е, това вече е минало. Сега успехът няма значение и вече можем да си говорим за качество!