Дълъг болничен коридор. Олющена мазилка. Застоял въздух. Икона. Мозайка от искри – светещи крушки и разложени скелети на такива. Врати, изписани с неразпознаваеми знаци. Разядени мебели. Колички, предназначени за подпомагане на движението на увредените клетки за души, които ние много обичаме да наричаме ‘тела’. Човешки лица, излъчващи залъгващата и фиктивна концепция за надежда, но потънали дълбоко в свой собствен свят – сивия свят на страховете, в който няма място за светлина.

Опитваш се да помръднеш застиналото си тяло, поемаш дълбоко въздух и осъзнаваш, че точно днес, точно в този момент животът ти поднася със саркастична усмивка новото си мото: “днес определено не е късметлийския ти ден”. Въздъхваш отегчително и си казваш: “може би утре”. Ежедневната ти мисъл бива внезапно пронизана от непозната болка. Другият ти вътрешен глас прошепва “ами ако няма ‘утре’?” Как така няма ‘утре’?

Какво би променил? Какво би направил, само за да видиш светлината на утрешния ден? Какво би обещал? За какво би излъгал? Какъв обет би дал? Кой звяр би преборил?

Не, чакай. Преди да продължиш с все по-натежаващите си мисли и да започнеш да оплакваш печално всички грешки, които си допуснал в жалкия си живот, е ред той да ти припомни и малкото триумфи, иронично оставили след себе си свои собствени травми.

Всяка една врата по дългия коридор е готова да разкрие скъпите си тайни пред теб.

Първа врата: Ентропия. Война. Разкъсано семейство. Дете, сбогуващо се на брега с баща си, който заминава на война.  Мъж, който не успява да опази семейството си от унищожителните последствия на войната. Дете, което има нужда от мъжка фигура в семейството, учеща на добродетел, а не от войник. Общество, което отлъчва различните и в един момент става свидетел на своята собствена гибел.

Втора врата: Радиация. Мъж, седнал на брега на езерото Карачай, подлагайки се на гибелната опасност да умре от физически наранявания до две седмици. Огромната световна машина за произвеждане на оръжия, от която няма измъкване.

Трета врата: Той. Тя. Една човешка връзка, обречена на пагубен неуспех още от детство. Две хлапета, принудени да пораснат твърде рано. Сексуално и физическо насилие над деца. Наркотици. Любов. Болка. Жестокост. Гняв. Загуба на невинност.

Четвърта врата:  Будапеща. Хотелска стая. Безжизнено тяло, лежащо на леглото – поглед, вперен в тавана. Той. Тя. Питър Пан. Лолита. Любов. Кръв. Загуба на незапочнал живот. Самоубийствени мисли. Отчаяние. Примки. Самоосъзнаване.

Пета врата: Планетата Земя. Еволюция. Деградация. Бог. Липса на бог. Природа. Материален свят. Емоционален свят. Апокалипсис.

Шеста врата: Рани. Износени плочи. Небостъргачи. Пилон. Комерсиализиране на живота. Плакати на Ал Пачино. Продажничество. Идиокрация. Дъжд. Прераждане.

Седма врата: Кръстопът от загадки, решения и завои. Любов. Сексуалност. Любов срещу сексуалност. Изкушение. Прелъстяване. Загуба на невинност. Носталгия по миналите десетилетия. Свобода.

Само една неотворена врата стои пред теб – вратата на настоящето и бъдещето. Пръстите ти плахо докосват леденостудената брава, която сякаш ще се разтопи всеки момент от горещината на изпотените ти длани. Какво се крие зад нея? Готов ли си да откриеш? Тогава, скъпи читателю, нека пристъпим напред и отворим новата глава от живота.

Новото изживяване ни посреща с изключително тежки китари за фон. Честите смени в темите и темпото на “On a Tuesday” ясно излъчват хаоса в главата на лирическия герой, постъпил в болницата заради малка инфекция, а посрещнат с шокираща опасност за живота си. Болничното легло се превръща в нов дом. Душ кабината – в нова изповедалня. Редица от доктори се изреждат в стаята ти – всеки следващ с все по-разтревожен поглед. Знаеш, че това не вещае нищо хубаво. Но не бързай да се отчайваш – това е едва първия ти ден в новия ти дом, а животът тук ще продължи още поне няколко месеца. Всяка една емоция на лиричния герой се усеща мигновено – смущението в куплетите, гневът в припева и страхът, когато гениалният Daniel Gildenlöw запее: “I lost the will, I lost the way, I haven’t lost the faith – it’s just lost in me.” С продължителност от 10 минути, “On A Tuesday” е най-дългата откриваща песен на Pain of Salvation и една от най-дългите им песни изобщо, но времетраенето ѝ съвсем не се усеща, тъй като различните фрагменти от нея контрастират помежду си и правят пиесата непредвидима и интригуваща.

“Tongue of God” ни повежда тягостно по марша към сигурната гибел с пост-гръндж елементи, тежки рифове и метафоричен текст. Завоалирани религиозни символи се редуват с директни лирически откровения, като почти обсесивно повтарящото се “I cry in the shower, I smile in the bed”, с което героят се опитва да сложи маска на заблуждаваща смелост, но очевидно не успява да я задържи на лицето си до края на песента, където мотото вече се променя на “I cry in the shower, I scream in my head”.

“Meaningless” далеч не е най-представителното парче в албума, макар и да бе избрано за водещ сингъл, но е лесно да се извади извън контекста и да бъде погледнато като най-радиофоничната композиция тук (по същия начин, по който беше “Ashes” в “The Perfect Element”). Още в припева ставаме свидетели на впечатляващите вокални умения на Ragnar Zolberg, който се отчита и като композиторския лидер на песента – нещо, което не се случва особено често в Pain of Salvation. Още от първите секунди интрото грабва слуха ти с изключително напрегнатия синтезатор, повтарящ се и в края на песента, в която от своя страна Daniel изважда на показ рапиращите си вокали, превърнали се в негова запазена марка. Желаейки лична свобода, действащото лице в концепцията се обръща към по-висшите сили за свободно пространство, над което да има контрол (явно вследствие на невъзможността за контрол над собственото тяло и здраве), съгласявайки се дори и на една пропаст.

“Silent Gold” е единствената цялостна балада и от своя страна е едно лирично и любовно писмо към романтичната половинка на деятеля, но вследствие на напрегнатата концепция и все по-разрушимата психика на болния, тя звучи минималистично и някак твърде интровертно, сякаш почти се страхува да изяви прекалено много емоция. Дали това може да се подразбере като успокояваща стратегия или случайност, е въпрос на лична интерпретация.

След кратките минути на привидно спокойствие и надежда, паниката си казва своето в епичната “Full Throttle Tribe”, която до известна степен и е най-класическата песен за бандата в този албум и напомня на златните им времена със стакато ритъма си, артистично изпетия текст и заразителната мелодия. Подобно на “People Passing By” от “Entropia”, темата в песента е търсенето на индивидуалност и собствена територия, тъй като понякога не принадлежиш никъде и имаш своите собствени виждания, които не са особено популярни в консуматорското ни общество. Лирическият аз търси своето собствено племе, своето семейство, своята нация, своето кредо, но тъй като разбира, че няма да ги открие, решава да основе свое собствено. Мисията в живота му обаче бива прекъсната от болестта и всичко това се превръща в едно пропиляно време. Хаосът в главата на героя се усеща в смазващите и дисхармонични джент рифове в средата на песента, които по всеки възможен начин се опитват да заглушат пулса, водещ ритъма през различни завои по време на неусетните девет минути на парчето.

“Reasons” продължава от същото място със свръх тежест, но в нея паниката е преминала в чиста агресия, която заплашва да унищожи всяка важна връзка. Причините са изброени, но дали те са валидни, или са просто продукт на въображението и съсипаната психика на главния герой? От диалога между Ragnar и Daniel в куплетите разбираме, че въпреки всичко е останала някаква способност за разсъждаване, но тя бързо бива помрачена от неритмичните крясъци в припева и брутално-тежките китари. “Reasons” може и да не е най-гениалната песен в дискографията на артистичните шведи, но определено е най-тежката.

В далеч по-спокойната и някак уморена “Angels of Broken Things” ставаме свидетели и на едно от малкото китарни сола в албума, което за сметка на това продължава повече от две минути и изненадва не само с техника и виртуозност, но и с впечатляващо чувство и страст, напомнящи на интерлюдията “Falling” от всепризнатия “The Perfect Element”. Песента описва лирически емоциите на действащото лице преди важна операция – страха от неизвестното и умората от продължителното мъчение, на което той бива подлаган. Контрастът идва със следващата “The Taming of a Beast”, в която монотонността води до директен конфликт със всичко, което се смята за антагонист в главата на болния – лирически формулирано като “звяр” в песента. Подобно на “The Deeper Cut” от “Road Salt Two”, желанието за сблъсък с дивото може до доведе както до свобода, така и до пълна разруха. Особено впечатляващ е образът на Икар, който е използван като символ на риска от саморазрушение, който въпреки всичко е по-добър вариант от бавната и мъчителна смърт.

“If this is The End” започва баладично, но далеч не е това, което “Second Love” беше за шедьовъра “Remedy Lane”. Тя е изпълнена с отчаяние и тъга, но не и с примирение. В нея тъжното спокойствие преминава в изблик на агресия и адреналин от неготовността за край – лирическият герой се изправя директно срещу най-големия си страх и конфликтът води до неочаквана ретроспекция на вече изминали моменти – препратка към водещата мелодия на  “Ending Theme” от Remedy Lane, която ще се появи по-късно и в закриващата песен и лирическа препратка към финала на сингъла “Meaningless”.

Свикнали сме финалните песни в албумите на Pain of Salvation винаги да ни носят една по-специална емоция и да поставят изключителен край на специфичните им концепции. Заглавната “The Passing Light of Day” може да се нареди спокойно до страхотните “The Perfect Element”, “Beyond The Pale”, “Enter Rain” и “The Physics of Gridlock”, макар и да се различава ясно от всяка една от тях. Със своята продължителност от 15 минути, тя е и най-дългата песен, която Daniel Gildenlöw е писал някога. Ако очаквате прогресивна пиеса с множество промени в темпото, може и да останете разочаровани. “The Passing Light of Day” е по-скоро емоционално заключение, което се заиграва с множество мелодии, но по никакъв начин не се променя рязко и завършва там, където започва – с баладично и смислено отстъпление. Не за първи път финалът на албум на Pain of Salvation е способен да предизвика сълзи и сериозни размисли за живота. Фокусът на лирическия човек в крайна сметка се измества от болестта и поема по сантиментална пътека – припомняйки си ценните моменти от миналото, оценявайки безусловната любов на най-близките и отсявайки важните от неважните моменти в живота. Не получаваме окончателен край на историята – няма хепи енд, няма и смърт, но реално не се усеща и нуждата от подобно развитие в сюжета след смисленото осъзнаване и душевния катарзис на финала.

И в крайна сметка, макар и да прекарахме тези 70 минути в болничната стая, която ни плаши, отчайва и предизвиква по всички възможни начини, в заключение “In The Passing Light of Day” ни пренесе на място, при което пространството и обстоятелствата спряха да имат значение. Той ни научи на това какво трябва да приоритизираме и, когато направим равносметка на живота си, какво реално има значение. И, колкото и да е трудно, че трябва да се борим с всички предизвикателства и трудности и да живеем, оценявайки всичко, което имаме.