Sepultura направиха достатъчно, за да оставят някои хора почти напълно безучастни към случващото се в музиката им. Естествено, основната заслуга тук е на непоследователния характер на албумите им през последните десетина години. След тежко настъпващия "Dante XXI" (2006) винаги се долавяше напрегнатото усещане за намерение, но през по-голямата част от времето резултатите бяха хаотични, а в интерес на истината и неособено очарователни. "A-Lex" и "The Mediator Between Head and Hands Must Be the Heart" имаха своите моменти, ала се провалиха в това да оставят трайно впечатление. Помежду им стои "Kairos" – албум, чийто опит да възроди златната ера на Sepultura бе предварително обречен на неуспех. Същевременно човек е склонен да се запита дали битката между лагерите на Andreas Kisser и братята Cavalera отдавна не трябваше да получава по-малко внимание, така че изкуството отново да бъде на преден план. За щастие с "Machine Messiah" изгледите за успех изглеждат доста високи.
"Machine Messiah" е суров.
Едноименното встъпление въвежда плавно, с мелодия и много напрежение, както и с чисти вокали, което не се случва особено често тук, но когато го прави, можеш да си сигурен, че го прави по един напълно естествен, добре премерен и въздействащ начин. Както в "Silent Violence", която стартира с прецизен, кълцащ дет-траш, за да се превърне в мрачен, екстремен прогресив шемет – сериозно непредсказуема песен. Тя и затварящата – драматичната, но безскрупулна "Cyber God", а навярно и сепултурският еквивалент на "King Me" на Lamb Of God – удрят право в десетката.
Междувременно експерименталният, достопочтено прогресарски инструментал "Iceberg Dances" е перфектният начин за бразилците да разбият албума на две, а оттам мрачната, симфонично наситена "Sworn Oath" рязко въвежда в още по-тежката втора половина на "Machine Messiah". Това е истински колективен, сплотен албум, но Andreas Kisser най-после си е събрал ума, а Derrick Green прави (дълбоко вероятно) най-мотивираните, агресивни и емоционални вокали в кариерата си.
Класическото усещане е често срещано явление в "Machine Messiah", но накрая той се оказва най-вече модерен албум – майсторски продуциран, смел и най-често готов да поеме в различни посоки. Sepultura не робуват на носталгия, но и добре знаят къде точно са впити корените им. Племето може и да не е цяло, но племето е по-важно от всичко. Е, поне за тях. За останалите "Machine Messiah" пристига с изявление.
