The Great Old Ones са една от най-добре пазените тайни на френския (а защо не и на европейския) ъндърграунд за последните пет години. Още със забележителния си втори опус “Tekeli-li” те демонстрираха дадености да раздвижат позастоялите пластове на пост блек метъл сцената – колкото и обща да е тази категория – която Enslaved, Sólstafir и Alcest все още крепят на раменете си. “EOD: A Tale of Dark Legacy” не просто утвърждава създателите си във висшия ешелон на жанра, но и носи обещание за превръщането им в негови бъдещи знаменосци.
Макар и порядъчно разчупен, албумът и за момент не залита в крайности на авангардничене. Музикално The Great Old Ones си остават преди всичко блек метъл банда – достатъчно мелодични, за да задържат вниманието на слушателя през всичките 45 минути, и достатъчно екстремни, за да не допуснат да бъдат сложени под един знаменател с всички издънки на симфо вълната. Всъщност тук няма и помен от клавир; три китари изграждат монолитна стена от разкривени рифове, доближаващи се повече до олдскуул стилистиката, отколкото до каквито и да е модерни направления. В резултат на това “EOD” е по-неподправено мрачен и зловещ от всичко, което закоравелите скандинавски богоборци са издавали напоследък, а многопластовият, почти прогресарски строеж на композициите му е съчетан с дълбоко обезпокоителна атмосфера на надвиснал апокалипсис.
Динамичен и сложен в голямата си част, но и минималистичен, когато е нужно, записът на петимата французи отново отдава почит на техния вечен идол – Хауърд Филипс Лъвкрафт. Творбите им винаги са били звуков еквивалент на литературните му шедьоври, пресъздавайки същата гротескова образност в стряскащ детайл. Не, тук няма да се натъкнеш на орди от обсебени култисти, мантруващи екзалтирано в опит да призоват някое безименно божество от дълбините, в които спи от незапомнени еони. The Great Old Ones не се нуждаят от подобни евтини фокуси; от инструменталните им умения се ражда едно угнетяващо усещане за неведома заплаха, за страховито, умопомрачително откровение, скрито току отвъд пределите на сетивата ти. Музиката плътно следва обратите във фабулата и понякога ураганът от бластбийтове отстъпва пред студени китарни хармонии, само за да се стовари още по-безмилостно върху слуха, задушавайки в зародиш всяка надежда за спасение. Отчуждение, паника и обреченост те преследват чак до последните заглъхващи тонове на “Mare Infinitum”, която те оставя с усещането, че за миг си успял да надзърнеш зад маската на чистото зло.
“EOD: A Tale of Dark Legacy” е от онзи особен тип произведения, продължителният досег с които те кара да поставяш под въпрос аксиомите на заобикалящата те действителност и дори устоите на собствения си разсъдък. Така неусетно бълнуванията на лирическия човек спират да звучат толкова налудно и започват да се сливат с твоите собствени; пред погледа ти се разкриват залите на незнайния Кадат и единственото, което продължава да отеква в ума ти, е една скверна фраза, по-стара от света.
Ia! Ia! Cthulhu fhtagn!
