Малко банди в днешно време са толкова стриктни в стремежа си да запазят едно звучене и усещане, толкова по немски дисциплинирани, ако щете, колкото Grave Digger. Това е група, която очевидно няма да се огъне пред новостите, които тежката сцена предоставя, и да се напудри за сметка на здравия метъл. Ще станат 30 (!) години, откакто тевтонската мелачка радва ордите хеви метъл маниаци. И то почти без изключение само с качествени и абсолютно изпипани продукти. Е, и новата им творба не излиза от строя. И нека дори подсъзнателно да няма объркани от заглавието на “Баладите” – и този път немците не ни спестяват един истински Heavy Metal Breakdown. Но и нещо повече, материалът звучи свежо, вероятно заради Thilo Herrmann, който много експресивно и елегантно се подписва във всяка една песен, при положение, че Digger са по-скоро рифова банда, за която не са характерни много китарни заигравки.

“Ballads of a Hangman” е един доста хомогенен продукт. Парчетата, кратки и здрави, удрят право в целта, което особено пък при Digger е доста добра формула, оправдано послужила като вдъхновение на куп хеви метъл формации. Макар албумът да не е точно концептуален, тематиката е определена и доста добре си пасва на бандата. Интрото е попито с епичност, на пръв поглед Running Wild-ска, но без да звучи, че е нарочно. Мащабно и красиво, началото “The Gallows Pole” от леко елегично става преход към изключителната едноименна песен. Бърза и силова, “Ballads of a Hangman” не може да е по-дигърска! Ето го и великият Chris Boltendahl, който отново раздира въздуха с незабравимия си глас. И впрочем, ако този глас е мръднал, то е само към добро. Това важи и цялостно за продукцията, тя действително е много пипната и осигурява едно при всички положения приятно изживяване за ушите. Че това не е за сметка на олдскуула доказва следващото разбиващо парче - “Hell of Disillusion”, което много здраво се запечатва в съзнанието. Лавина от рифове и изящни солца, подчертано запомнящи се бридж и припев е комбинация, която винаги дава предни позиции на дадена песен. Мелачката “Sorrow of the Dead” също носи тевтонска сила. А тя е интересна и във вокален план - личи, че Chris особено се е потрудил с представянето си тук. Мрачно-мистична е песента “Grave of the Addicted”, което кореспондира на заглавието й. Мрачина маркира и следващата, “Lonely the Innocence Dies”, сама по себе си силна балада с гост-вокалите на Veronica Freeman от Benedictum. Не съм добре запозната с творчеството им и конкретно - нейното, но слушайки песента, не съм убедена, че двамата с Chris са особено сполучлив тандем. Първо, не си пасват като гласове, второ – пред чудовищното гърло на гробокопача трябва да има или някоя лястовичка, така че да се получи завършен и абсолютен контраст, или някой с подобна интензивност. Звучат твърде грубо заедно, което е жалко, защото иначе песента е хубава. “Into the War” и “The Shadow of your Soul” са много стегнати и силни хеви метъл парчета, но, уви, истината е, че ако условно разделим албума на две части, то първата е по-бляскава, някак по-непринудено ударна и запомняща се. Акустичното начало на “Funeral for a Fallen Angel” е испански мотив, малко странно сложен на мястото си, защото не минава като нишка през песента, а седи някак като лепнат във въпросното начало. Това в никакъв случай не прави песента лоша, напротив, много е приятна и отново обагрена с разни майсторски китарни краски. А и “Stormrider” категорично отсрамва предшестващите парчета. Тя звучи като извадена от добрите стари записи инструментално, а пък и Chris отново изпъква много силно в нея. И нека не се лъжем, немският акцент винаги пълни душата! “Pray” абсолютно оправдано е сингъл, няма почти нищо общо с Digger, чувства се поп-рокаджийският елемент а ла “Fly” на Guardian, та тук явно думата е на Nuclear Blast. Но и така да е, песничката при всички положения е ако не друго, то хармонична, а и припевът си го бива за хубава разпявка, както се видя и на шоуто на 7-ми февруари. Сега е моментът да поздравя и невероятните Арт БГ, и самите Digger за прекрасното изкарване на тази паметна дата! Бонусът е кавър на Thin Lizzy (“Jailbreak”), но интерпретацията си е точно такава, каквато бихме пожелали от Digger.

Както споменах, не е лесно за коя да е банда да запази хъс и изразност в един и същ стил, особено когато той вече не е актуален при сегашните обстоятелства и голяма сцена. Но ето, култовият статус на Grave Digger не мърда с издаването на тринадесетата творба на тевтонските метъляги! Как го правят, не мога да отговоря. Но че чувстват метъла със сърцата си, по този въпрос не може да се спори. Някои ще кажат, а и вече казаха, че албумът не бил като Трилогията. Ами, че не е – не е, само че качествата му са непоклатими. Професионализмът им е развит до едно недостижимо ниво, продукцията е страхотна, имате лавина от рифове и палитра от всякакви китарни окраски, имате Chris с непревиваемия му глас, припеви да попеете и ритъм да си покуфеете здраво! Това е Digger, това е емоция и дух в метален обков, затова всеки, който не се е насладил на това чисто новичко хеви метъл удоволствие, да заповяда, ако не за друго, то поне да чуе малко музика от душа и сърце!