Guaran-fucking-teed!
Someone will bleed!

Pantera, освен себе си, оставиха и едно наследство, което да бъде разгърнато от техните последователи в пълния му блясък. Моментната света троица на груува – Machine Head, Lamb of God и по-новите творби на Sepultura със сигурност се стараят да обогатят това, което Anselmo, Darrell и ко започнаха да нищят като вихър през 90-те.

Lamb of God е една от онези групи, които буквално разцепват метълското множество от фенове на две – за едните те са модерното лице на метъла и музикални богове; за други – прехвалена, тийнейджърска група, която залага на рифове и техника ала Pantera и ги предъвква от началото на дискографията си досега. Елитизмът настрана – американците са доста далеч от новите изявления на множество други групи, които са насочени към по-широка публика. Имена няма да споменавам, а ще си поговорим за късащия глави, топки и прочее анатомични части на човешкото тяло “Wrath”.

Рамките на груува явно са отеснели за Lamb of God, защото “Wrath” е намек за преориентиране на групата към по-екстремни среди – траша, като в същото време запазва характерните за (все още) музикалната им метълистка ниша влияния. Може би не чак толкова рафиниран, колкото “Sacrament”, тазгодишният агресивен опус на американците остава техничен, тежък и изпълнен с ярост и бруталност – контрастно на усещането, което ще породи у слушателя интрото “The Passing”. Бях малко учуден от спокойността и мелодичността на отварящата мелодия (да не се разбира като разочарован или недоволен), но пък “In Your Words” ме върна в коловоза на обичайната атмосфера, подготвена ни от братята Adler и Randy Blythe. Тук е мястото да вметна, че (доста) критикуваният Randy сякаш е поовладял още повече гласа си и звучи дори по-добре от в “Sacrament” и “Ashes of the Wake”. Не че някога съм разбирал отправяните към него критики – и с разбита глава да съм, пак бих познал един от най-отличаващите се вокали в модерния (и не само) метъл. Chris Adler от своя страна отново се представя като леко мръднал изверг от гледна точка на касите – чуйте началните моменти на “Everything to Nothing”, “Fake Messiah” или “Set to Fail”, или просто се заслушайте в чудовищно техничния и бърз ритъм, който Adler следва в рамките на цялата тава. Всяка песен в “Wrath” напълно отговаря на заглавието на албума и крещи “Троши, чупи, кърти и млати.” Дали ще е призивът от “Contractor” (виж най-горния цитат в ревюто), или откровено ясната “Broken Hands”, гневът и агресията властват. Лирическа и музикална компания им правят анти-религиозните възприятия на Randy (“Fake Messiah”), както и характерното за текстовете на групата анти-правителствено становище. Въобще мисля, че особено тук обвиненията за предъвкване на едни и същи елементи са безумие, извадено от тоалетните измерения. Солата, които иначе не са едно от най-типичните неща за Lamb of God, са връхна точка тук (“Set to Fail”, някой? Скучно? Изтъркано?!), а гореспоменатата интродукция към албума и “Grace”, чието толкова нетрадиционно за американците интро и като цяло звучене (Randy е по-мелодичен от всякога тук – само чуйте припева!) са абсолютна свежест в тавата от убийствени каси, ядосани ритмични секции, скоростни и изпълнени с хъс сола и... ами, вокалите на господин Blythe, които често говорят сами за себе си. За мен дори има проблясъци на мелодет в солото, което се предлага на слушателя в “Grace”, колкото и съмнително да звучи това твърдение.

Въобще не мисля, че има какво много да се обсъжда за американския музикален пай с пълнеж от брутална нахъсаност и неприкрита агресия. Еволюцията продължава – може би леко отстъпващ на “Ashes of the Wake” и леко над “Sacrament”, а може би не - “Wrath” си е тотално wrath, а не го ли чуете, пропускате едно доста качествено сритване в главата и прогърмелия въпрос:

“Ей, пич, не знаеш ли кои сме?
LAMB OF FUCKIN’ GOD!”