С почти 20-годишна музикална кариера зад гърба си, Cradle Of Filth са екстремен английски феномен, придобил култов статус, както и една от най-влиятелните симфонични блек метъл банди. Тези и още много други ласкателства могат да се изкажат по адрес на Dani Filth и компания, и то съвсем заслужено. Не са малко феновете по цялата планета, настръхващи дори само при споменаване на албуми като “Dusk And Her Embrace” и “Cruelty And The Beast” – непогрешими класики, вдъхновили легиони. И все пак точно мрачните лордове са една от постоянно развиващите се групи, поради което спечелиха както нови фенове, така и призванието да бъдат една от бандите, които хората обичат да мразят. Обвинявани изключително често в оскверняване на екстремното, те разшириха границите на стила по изключителни начини и му помогнаха да се превърне в това, което е днес. Преминаването към по-модерен и тежък звук с “Midian” или пък към по-готическите и леки идеи в “Nymphetamine” и “Thornography” са само някои от примерите за това.
През 2010 титаните се завръщат с поредната си концептуална творба, наречена “Darkly, Darkly, Venus Aversa”. Дори самото име на албума ни подсказва, че далеч няма да става въпрос за нещо обикновено и предсказуемо… Това е най-взискателният албум на групата досега, предлагащ изключително много изненади и детайли, които не се усещат в рамките на малък брой слушания. Обърнеш ли му обаче нужното внимание, потопен в мрачната средновековна атмосфера, измъкването от тези дълбоки води е на границата на невъзможното. Допирните точки с “Godspeed On The Devil’s Thunder” не са малко и преходът към ново звучене е осъществен много плавно и прецизно, но албумът носи една доста различна атмосфера. Типично за Cradle Of Filth, промени в състава на бандата също не липсват – зад клавишните стои нежното попълнение Ashley Ellylon (Abigail Williams), откъдето идва и първата забележка - момичето очевидно не се справя никак зле и щеше да е по-добре клавишните партии да изпъкват малко повече над оркестрациите в някои песни. Женските вокали в албума се изпълняват от Lucy Atkins – тя в никакъв случай не заменя божествените включвания на Sarah Jezebel Deva, но от своя страна изиграва успешно ролята си в концепцията с перфектно пасващ, властен и изкусителен глас. Може би нямаше да е зле да чувахме и нея малко по-често из тавата. Paul Allender си бичи типичните за него трашърски рифове и от време на време се включва със смислени сола. Dani Filth се представя изключително адекватно с разнообразни вокали – от типичните за него писъци до полу-мелодични излияния. Голямо впечатление обаче прави Martin Skaroupka, който набива барабаните по тотално зверски начин, убива със скоростни бластбийтове и смазва с прецизна техничност. Оркестрациите също играят важна роля за атмосферата на албума, но те не са изнесени на толкова предна позиция, както в тазгодишната творба на другите симфо-блек “убийци на стила” – Dimmu Borgir.
Концепцията на “Darkly, Darkly, Venus Aversa” се върти около мрачната богиня Лилит, която e първата жена на Адам. За разлика обаче от “Cruelty And The Beast” и “Godspeed On The Devil’s Thunder”, историята не е създадена по исторически факти и случаи, а е напълно художествена. Във времената, преминали под знака на кръстоносните походи, кралицата на демоните властва над цялото човечество и прелъстява всеки, който й се изпречи на пътя. Готиката струи от всеки един ред от текстовете на Dani, който както винаги се изявява като артистичен поет, слагащ в малкия си джоб 100 процента от метъл текстописците. Впечатление правят някои скрити ретроспективни препратки из лириките: “She led me into paradise like the Queen Of Winter, Throned”; “Blood redeems, Heaven Torn Assunder”; “A Dirge Inferno filled the sky”... нищо чак толкова уникално, но определено оставят впечатление за изпипване на детайлите.
“The Cult Of Venus Aversa” започва с кратка клавирна интродукция и речетатив, напомнящи за златния период на групата. Следват шест минути, изпълнени с кръвожадни бластове и атмосферични отстъпления. “One Foul Step From The Abyss” впечатлява с невероятните си перкусии и умело вплетените оркестрации. “The Nun With The Astral Habit” и “Retreat Of The Sacred Heart” са скоростни бичкии, откъдето идва и още един от проблемите – албумът е прекалено скоростен на моменти и плаче за повече баладични моменти, особено в първата си половина. “The Persecution Song” успява да спаси положението, бидейки най-бавната песен в тавата, стреляща право в десятката с вплетената си мелодрама. “Deceiving Eyes” е сред личните ми фаворити, главно заради непредсказуемата си структура и уникално въздействащия момент в средата на песента, когато тежките китари отстъпват на красивите клавири и лириката. “Lilith Immaculate” е първата песен с женски вокали, които добавят към атмосферата и създават един от потенциалните хитове. “The Spawn Of Love And War” навява спомен за отминали ери в историята на Cradle, а кулминацията е представена от поредния по-лиричен момент. “Harlot On A Pedestal” е далеч от най-директната песен в албума въпреки по-кратката си дължина, а сингълът “Forgive Me Father (I Have Sinned)” е най-провокиращата композиция тук. Изпълнена с полу-чисти вокални включвания на Dani и женски рецитали, тя внася необходимия свеж полъх. “Beyond Eleventh Hour” е подходящата развръзка в музикално отношение, а краят на историята е добре обмислен, при все предсказуемостта си.
Заслужава си да споменем и бонус песните, защото те не са просто поредният пълнеж. “Beast Of Extermination” ни предлага хорове, напомнящи за апокалиптичната музика на Hollenthon. “Truth And Agony” и “Mistress From The Sucking Pit” са скоростни, но същевременно и много приказни композиции, като втората се запомня изключително лесно, благодарение на пиано партиите – частта, в която Ashley най-много изпъква. “Behind The Jagged Mountains” е завръщане към корените, а в текстово отношение напомня дори на Immortal с основната си тематика. Глупаво е да изолираш такива песни в един прост 20 минутен бонус диск - ако ги бяха запазили за следващата творба, щяха да си гарантират още една доза комплименти.
С “Darkly, Darkly, Venus Aversa” Cradle Of Filth определено не достигат творческия си апогей, но за сметка на това запазват стабилната си позиция и определено не разочароват. И когато албумът приключва с произнасянето на проклятието и властния смях на Лилит, просто натискаш отново “play”, за да не се превърнеш в поредния нейн слуга... Или пък не. Изборът е твой, а моята съдба вече е орисана.
