Три години след доста силния “MKII”, една от най-добрите и свежи пауър метъл банди за последното десетилетие отново е на фронта с обновен състав. Невъзможното се случи и Jorn Lande, безспорно един от най-мощните гласове в тази музика, пак е в редиците на Masterplan. Всичко друго си е същото… или не съвсем. Това е първият албум, в който въпросният вокалист обединява сили с Mike Teranna, барабанно чудовище, демонстрирало техниката си с имена като Axel Rudi Pell, Rage, Metalium и Tarja.

Може би всичко това дава предпоставките за нещо титанично, но очакванията не са покрити напълно. Албумът далеч не е слаб и е на доста по-високо ниво от масата безлична музика, която се излива всеки ден от различни групи. Jorn Lande както винаги се разписва с невероятни вокали, като разликата между изпълнението му тук и това в последната Avantasia е прекалено очевидна. За разлика от вече безличното композиране на противоречивия Tobias Sammet, Roland Grapow се справя безупречно с измислянето на вокални линии, които перфектно пасват на гласа на именития изпълнител.

“Fiddle Of Time” дава доста енергично и зареждащо начало на албума, но “Blow Your Winds” звучи прекалено хардрокаджийско, макар и с лесно хващащ припев. Определено е озадачаваща позицията на това парче, защото то намалява в известна степен енергията и свежестта, които струят от началния хит. “Far From The End Of The World” е едно от най-силните попадения, напомняйки за умопомрачителния материал в дебюта на групата, шокирал метъл обществото преди седем години. Заглавното парче възпява потенциалното възкачване на трона, което явно ще бъде отложено за по-късен етап – определено една от по-силните песни тук, но недостатъчна, че да издигне записа до невероятни висини. За сметка на това, няма да е много пресилено, ако кажем, че “Lonely Winds Of War” повишава оценката на албума с поне няколко единици. Чрез драматична атмосфера, невероятен текст и мелодия, взета умишелно от операта “Княз Игор” на Александър Бородин, песента ни представя страхотна комбинация от различни елементи и един от пиковите моменти в досегашната кариера на немците. “The Dark Road” обаче вместо да внесе нужната доза разнообразие с нещо по-скоростно, представлява прекалено удължена полу-балада с вокали, вдъхновени от David Coverdale, които чуваме не за първи път от Jorn. “The Sun Is Your Hands” също не връща изгубената нужда, предлагайки доста клиширана композиция с не особено запомнящи се мелодии. “The Black One” и “Blue Europa” възстановяват усещането за първокласна музика, но като че ли е прекалено късно. Вместо албумът да завърши запомнящо се, групата е решила да ни предложи за финал най-безличната песен в кариерата си – “Under The Moon”. Защо точно тя? Въпрос, на който явно дълго време няма да бъде даден отговор.

В крайна сметка обаче на фона на тези доста силни критики трябва да призная, че “Time to be King” си заслужава вниманието най-малко заради качествените песни в него. Може би следващия път групата ще покрие напълно очакванията… Дано, потенциалът и талантът са налице.