В наистина вълнуващата музика е въплътена магия, която се носи от всеки звук и се влива в слушателя, за да отведе съзнанието му отвъд познатите предели. Понякога това може да бъде опасно, а в други случаи не толкова, но без значение каква е ситуацията тук, магията при Winterfylleth няма как да се обясни, а трябва да бъде усетена. Не става дума за въображаема разходка из мислите на групичка безскрупулни антихристи, които всяка вечер изпепеляват поне един–два свещени храма, преди за разтуха да покварят поредната невинна девица. Тук атмосферата е сравнително близка до усещането, създавано от онези мистични вековни лесове, в които слънцето едва прониква през листата на могъщите дървета, осветявайки само дребни късчета земя, а въздухът пращи, сякаш наелектризиран от непозната на човечеството космическа енергия. Англичаните си служат с вдъхновения, близки до тези на набралите инерция норвежци Vreid, които в комбинация със силната им емоционална привързаност към Enslaved (в случая ерата на “Eld”) и някак естественото сродяване с концепцията на ранните Ulver, са превърнали техния втори студиен запис в най–качествения за блека на Обединеното Кралство от последните издания на Fen и Skaldic Curse насам.

Впечатляващо е как квартетът постига успех в създаването на песни, еднакво тъмни и прогресивни, където под отекващия звук на епични рифове биват пресъздадени някои от най–яростните и кървави битки в историята на Англия. “The Mercian Sphere” изобилства от мелодични моменти, богат е на разчупени постановки и като цяло на неочаквани композиторски решения, но темите преливат плавно, оставяйки впечатлението, че всичко си е “там, където му е мястото”. Песен като “The Ruin” започва ударно - с риф, който хвърля душата на слушателя в прегръдката на непрогледен мрак, комбиниран със скоростни барабани, за да се достигне до следващата секция, където мелодията е забавена и акустична, а продраните ревове отстъпват мястото си на злокобен шепот, хладен и неуловим като есенен вятър. “The Honor Of Good Man On The Path To Eternal Glory” е потресаваща пиеса, превеждаща слушателя през нежна и красива интерлюдия, променящи темпото си рифове, които веднага се забождат в паметта и може би най–вълнуващия момент, когато електрическата и акустичната китара се сливат в неравноделен такт, за да изведат песента до разтърсващия край, където три гърла заедно запяват чистите вокали. Но дори Winterfylleth да не създават революция, те са съчетали най–нестандартното от втората вълна в блека, придавайки му един по–мелодичен, но и загадъчен вид. Вид, изключително неясен, мъгляв и тревожен, при който човек започва да изпитва постепенно засилващо се притеснение.

Но в крайна сметка съществува голяма опасност Winterfylleth бързо да бъдат забравени като, прощавайте за клишето, буря в чаша вода - музикалната индустрия има доста цинично чувство за хумор и често се гаври с онези, които най–малко го заслужават. Дано обикновеният фен на блека разбере за тези англичани, защото само той има силата да разпространи магията им колкото се може по–далеч.