Анатема. Първата ми асоциация допреди няколко години беше “анатемосваш нещо или някого и го обричаш”. Обричаш го на своята клевета, на своето неверие и го потъпкваш пред собствените му стъпки. Отричаш и отблъскваш.
В днешен ден за мен Анатема далеч не е църковното проклятие. Измеренията на термина просто се стопиха в бляскавата дългогодишна история на едноименната банда, чиято музикалност упорито продължава да не познава граници. Дори още повече - започва да ни усъмнява в съществуването на каквито и да било ограничения. Във всякакви обяснения "защо", "как" и "докъде" сме. Ние сме тук, защото... сме тук. Простичко и силно.
И това е само заглавието.
Най-новият албум на британците не ме изненада със своята красота. Възхити ме с успешно заложените чувствени нотки във всяко едно трептение и звук, във всяка една композиция. За искрените почитатели, Anathema винаги са били емоционални и някак неосъзнато провокативни. И все пак, 2010-та година е различна. Песните преливат една в друга, а опитам ли да ги разгледам отделно, сякаш разплитам безкрайната нишка на свободата, която ги е препълнила. Сетихте се за “Eternity”, нали? Позволявайки си да направя паралел между този вече класически албум и “We’re Here Because We're Here”, емоционално построявам един мост. Мост между зародиша на идеята за безсмъртието (“Eternity”) и свободата, която ние всички познаваме, но единствено извън себе си. Припознаваме я и я търсим някъде в неизвестното, в небитието. И отново забравяме, че сме тук, защото... сме тук. Тук, където въздухът е едва доловим (“Thin Air”), където птиците се събират, за да освободят път на желанията ни (“Summer Night Horizon”), където миражът на неосъществимите мечти не е нещо плашещо (“Dreaming Light”). Където всичко, което е, сме аз и ти - “Everything” is energy, and energy is you. Всяка една следваща песен е пропита, здраво напоена с онзи живителен елемент, който не можем да назовем, но усещаме у себе си в моментите на велика любов, щастие, удовлетворение, вълшебен миг на силно мечтание, благодарение и на музиката на Anathema. Кара ме да изоставя метафорите за розовите очила и просто да допусна всяка една специфика на мелодия и чувство да навлезе в мен на клетъчно ниво и да усетя, че вече летя някъде там под същите звуци.
И ми става все по-ясно. Колкото повече слушам албума, толкова повече ми се изяснява - търсим безброй начини да не бъдем тук. Но нито един да останем където сме. И единствената запазена причина да съществуваме е фактът сам по себе си - че все пак сме тук.
Казано с други думи, за мен през 2010-та Анатема затварят цяла философия от творчеството си - идеята, че не сме толкова преходни, колкото сме научени, че сме. "Life is not the opposite of death. Death is the opposite of birth. Life is eternal."
