Нарекохме ги “българското чудо”. Може би беше малко преувеличено, може би бяхме прекалено екзалтирани от факта, че нещо различно от хардкор и метълкор си проправя път из родния ъндърграунд. Въпреки това, никой не може да отрече, че поради една или друга причина съзнанието запомня името Smallman. Добре тогава, какво представлява т.нар. “българско чудо”? Какво толкова специално има в него? Някаква твърде силна патриотична ангажираност ли струи от Малките хора, някаква емоционална обвързаност с българщината като цяло или какво? Няма отговор на въпроса как точно този необичаен квартет създава музика така специална и интимна, но едно е сигурно – тя е такава, и то вече за твърде много хора. Защото оная мистична магия, струяща от Балканите, се усеща в протяжните напеви и в тъжните гайди на вокалиста/гайдар Цветан Хаджийски, защото източния привкус на китарните мелодии на Иван Тодоров те завърта в плътен вихър от жарко слънце и леден планински поток, защото... абе просто защото малкият човек е способен на големи дела...

Вторият албум на алтернативните етно пост-прогресари, чиято музика носи дори нотките на меланхоличен дуум, е в известен смисъл и изкачване нагоре, и задържане на онова място, където те биха се чувствали удобно винаги (странна симбиоза, нали?). От завихрящото се начало на изключително краткото интро “Irreversible”, до деветминутната инструментална епика “Odyssey”, в която вокалните импровизации са способни да ти спрат дъха, това е албум, който те грабва с плътността, масивността и целостта си. Музикантстването се е подобрило, аранжиментите – също, бандата е пораснала осезаемо и се е отдала свободно на вдъхновението, а пък, както се казва, после – накъдето ги отвее творческият вятър. “Ocean” е една от първите песни, които чухме като част от новия албум и немалко хора останаха предоволни от нея. Със засилен бас тип Tool и дисонансни акорди, с крив ритъм и накъдрени вокали, песента приковава о, така критичното внимание на скептичния български слушател. “Слушай, нещо ново се задава! Нещо необичайно...” И той го прави. Слуша.

Следва “Ouroboros”, което, след кратко проучване разбрах, че е вечната Змия на Времето, захапала опашката си и орисана завинаги да се самоизяжда, без никога да стигне до какъвто и да е край. Между другото, честичък мотив, използван от метълягите-интелектуалци – франсетата Gojira го използваха през 2008 в “The Way of All Flesh”. Но да се върнем на Smallman… На второто парче вече се чудя, “Къде, мамка му, е гайдата?”. Да, нещото, което най-много допринася за уникалността на Smallman, прелестната гайда, която направи “Evolution” (от предишния албум) едно от най-силните парчета, които съм слушал напоследък, отсъства! Оказва се, че бандата е решила да даде известна почивка на инструмента - нещо, от което аз останах в известна степен разочарован... И тъкмо когато бях покрусен от тази фатална липса, дойде време за “The Life of the Yellow Leaf” – шестминутен инструментал, който буквално ме отвя с това как един-единствен повтарящ се мотив може да изгради песен, че и на всичкото отгоре атмосферична, красива, мистична, въздействаща, бликаща от живот песен. И - о, боже! – гайдата все пак се появи, енигматично оплакваща самотната си съдба, докато около нея се дипли мъгливото ехо на горските призраци. Няма да крия, изпаднах в екстаз от това парче. За мен то се слуша на тъмно, хладно и самотно. И по възможност – колкото се може по-силно, за да може есенната гора да те обгърне изцяло в обятията си...

Мистериите, които този албум крие, са наистина много. Творението на Smallman е зряло и подканящо към слушане отново и отново. И наистина клишето, че с всеки следващ път откриваш нещо ново няма как да не бъде споменато, като говориш за многопластовото им изкуство. Едноименното парче “Labyrinth of Present” ме отвя (уникален край...), невероятната последна “Odyssey”, която вече споменах веднъж, трябва да се усети със сърцето и душата и с нищо друго, за “7” и нейната невъзможна за определяне гениалност трудно се говори, а прелестното валсово вълнение на “The Cube” създава усещането за реене из небето, или за носене по морето, или за каквото и да е единство с която и да е природна стихия, стига съществото ви да я усеща...

Оставям на скъпия читател да продължи сам пътешествието из този Лабиринт, напътстван единствено от моето обещание за загатнатите съкровища, които се крият дълбоко в него. И дано тази така зряла и оригинална музика да е предвестник за това какво ще представлява бъдещото на българския ъндърграунд, защото ако е така, аз твърдо искам да бъда част от това бъдеще!