Независимо дали са на върха на славата си или се изтупват от прахта след цялостна промяна, Nightwish са група с интересно развитие, макар и не за всяка аудитория. Скандалният разрив с Tarja Turunen и наложената музикална промяна в последвалия меко казано противоречив албум “Dark Passion Play” отвориха бездънна яма между любителите на старото творчество на групата, определяно като класическо, и на новия ѝ облик, насочен към по-масовите слушатели. Няколко години след прехода от метъл към поп/рок звучене, Маестрото, както Tuomas Holopainen сам се нарича напоследък, подложи бандата си на нова метаморфоза, този път към саундтракова музика – и то по-филмова от всякога.

“Imaginaerum” безспорно е неговият най-амбициозен и разностранен проект, обединяващ на пръв поглед несъвместими влияния от чужди музиканти, писатели, кинорежисьори, композитори, че и художници – зад основата на замисъла стоят фантастичните романи на Нийл Геймън, лентите на Тим Бъртън и Дейвид Линч, картините на Салвадор Дали, филмовата музика на Енио Мориконе, Дани Елфман и Ханс Цимер, мрачната атмосфера на Paradise Lost и My Dying Bride (макар и само на думи), както и поемите на Уолт Уитман, от които Holopainen черпи идеи за текстовете и пълнометражния филм, замислен като визуална част от концепцията. Логичният въпрос е дали Nightwish са успели да съчетаят всички тези идеи и едневременно с това да запазят музикалната си атрактивност.

Няколко завъртания на “Imaginaerum” са достатъчни, за да подскажат, че смелото начинание се е оказало твърде голяма хапка за финландците. Лондонската филхармония, вещо ръководена от Pip Williams, за трети път е избрана да изгради симфоничното ядро, а скъпата продукция отново е на очаквано високо ниво. Тук е и мултиинструменталистът Troy Donockley с красивите ирландски гайди, придаващи на места келтски акцент тип “The Islander”. Дори основният “дразнител” от “Dark Passion Play” – крехкият глас на шведката Anette Olzon, звучи на място и то достатъчно убедително, по чудо пасвайки на музиката. Къде тогава се коренят основните проблеми на “Imaginaerum”? За жалост, тук те са по-сериозни от тези на предшественика му и вече са налице не вокални, а изцяло композиционни недоразумения. В стремежа да запишат най-мащабната си творба, Nightwish често се губят музикантски – записът е лишен от каквито и да е сола и ако липсваше китарна подложка, ролята на Emppu щеше да бъде сведена до абсолютния минимум. Същото може да се каже за участието на самия Tuomas, който е твърде зает с музициране и заляга повече над прогресарската си визия за албума, отколкото над клавира. Дрезгавият глас на Marco звучи оскъдно рядко, съсипвайки цели припеви в “Ghost River” и подсилвайки и без това комедийното театро “Scaretale” за сметка на отлични дуетни включвания във фолклорния хит “I Want My Tears Back” и написаната като по учебник за висш симфонизъм “Last Ride of the Day”. Не е приятно да си разваляш впечатлението от сингъл, бил той постен като “Storytime”, с джазменски изхвърляния а ла “Slow, Love, Slow”, нито да губиш време с безсмислен инструментален микс като “Imaginaerum” за сметка на красивите мелодии на “Turn Loose the Mermaids” и “Rest Calm”, или да спираш 14-минутната “Song of Myself” по средата, за да избегнеш пълнеж от нарации...

Въпреки всичко, най-дразнещ остава фактът, че някога способна група като Nightwish днес разчита изцяло на оркестър и хор, вместо на собствените си възможности. Предимството на “Imaginaerum” пред “Dark Passion Play” е в немалкия потенциал за развитие на почти всяка песен, за съжаление често умъртвен още в зародиш от прекаленото симфонично захаросване, което на свой ред лепна етикета “Дисни музика” на бандата. И наистина, албумът сигурно би се радвал на повече успех като фонов съпровод към лента на именития филмов гигант, отколкото като симфоничен метъл опус, издаден с цел да повлияе на цяла една сцена, което беше привилегия на Nightwish.