Каквото и да е предизвикало удара на Brad Hinds по време на последния му лов в алабамските лесове, смъртта в семейството още веднъж мотивира Mastodon да предизвикат самите себе си. Резултатите и този път са различни, уникални и изненадващо неподлежащи на критика, но за разлика от исполина “Crack the Skye”, с новия си албум американската слъдж-прог сензация опростява механизма, разпределя депресията в хубаво премислени пропорции и скъсявайки драстично средното времетраене на песен, постига абсолютно взривна ефективност на своите идеи. Докато в немалка част от “The Hunter” Mastodon остават забулени в тежка мъгла от 70-тарска психеделия, днес те не се притесняват да я промушват с цели снопове позитивна енергия. Неусетно групата обогати ключовите характеристики, с които винаги е била разпознавана – екзотичност, оригиналност и прогресивност с една целеустременост, каквато никога не им е липсвала, но също така никога не е била толкова явна. На всичко отгоре Mastodon са едно от най–непредсказуемите явления в метъла през новото хилядолетие. Завоите на 180 градуса не само видимо им доставят удоволствие – промяната, вечното търсене, авантюризмът са основни доминанти в творчеството на квартета вече пети пореден албум. Жажда за нови върхове, неизкатерени от тях и в повечето случаи невидими за другите, би могла да се приеме за адекватно обяснение на загадъчната им безгрешност, обаче истината е, че на Mastodon хич не им е до катерене на каквото и да е. Те просто държат да правят каквото си искат.

“The Hunter” се оказва перфектният ход на мастодон(т)ите. Майстори на “психарската” лирика, те заменят добре отиграното разгръщане на концептуално свързана цялост, чрез което създадоха цяла елементна трилогия в периода 2004-2009. Заменят го с… никаква концепция. Ето как се ражда химновия текст на “All the Heavy Lifting” и философския лайтмотив на затварящия флойдизъм “The Sparrow”. Ето как ходещият афиш за татуировки Brent Hinds перефразира The Beatles в посветената на брат му едноименна мантрична балада. В този ред на мисли захвърлянето на концептуалния “метод” за Mastodon не значи и жертва на редовите метафори, препратки и импровизации. Тяхното въображение работи винаги на пълни обороти. “The Hunter” е звяр, роден едновременно от огън, вода, земя и въздух; това е ултимативната комбинация на всички ери на бандата, което не пречи на изданието да внесе своето, отличаващото го от тези ери в многоликия (или многочелюстен) облик на групата.

Албумът е съставен от 13 стилово различаващи се парчета. След триумфалния край с поредното повторение на фразата “Pursue happiness with diligence” се загнездва онова усещане за цялост и съвършенство, което са способни да създадат само гениите. Реално “The Hunter” е звукът на банда, която все още, а навярно и винаги ще се преоткрива както като индивидуални технически виртуози, така и като перфектен екип. Четиримата сякаш си намират по–важни и удовлетворяващи ги като музиканти роли и по този начин видимо укрепват колективния дух. Гениалното, сътворено изцяло от Bill Kelliher соло в отварящата епика “Black Tongue”, провокативните прог инвенции на Hinds в “Stargasm”, вокалното израстване, комбинирано с винаги впечатляващата джазменска ритмика на Brann Dailor, както и доминиращото присъствие на Troy Sanders, който пее в почти всяка песен от “The Hunter”, са някои от многото свидетелства за група, чийто рядко срещан потенциал се допълва от несекващ ентусиазъм, жертвоготовност, толерантност и истинско съпреживяване на всеки позитивен и негативен момент вътре и извън нея. Така се появяват композиции като магмената стоунър-рок скала “Curl of the Burl”, свръхдинамичната “Octopus Has No Friends” или упояващата психеделия “Bedazzled Fingernails”.

Както винаги парадоксът при Mastodon идва от доста добрия прием на тяхната нестандартна и екстравагантна като звучене музика. Те продължават да доказват, че за подобна музика е възможно да достига до по–широка публика и “The Hunter” отваря още много врати пред тях. Смел, емоционален, силен, хищен, ловуващ – албум на годината.