С развитието на сцените “модерен метъл” става все по-свободно понятие; странна съвкупност от разбиранията на различните музиканти, фенове и медии за него. Меко казано странен е и творческият път, който In Flames утъпкват от десетина години насам, изследвайки границите на въпросния жанр. След доволно противоречивите последни четири албума, обединили влияния от метълкор и нео метъл почти до софт рок с мелодет корените на състава, десетото студийно издание окончателно затвърждава и поставя в рамки звученето им.

За пръв път от много време насам новият запис на In Flames няма как да бъде наречен революционен, новаторски или дори скандален, но при все повсеместната си шаблонност, той вероятно ще пожъне успех сред масовата публика, към която видимо е ориентиран. Показателен е фактът, че напускането на основателя Jesper Stromblad не е променило и с градус насоката на бандата - единствено композициите са станали донякъде по-бедни в идеен аспект. Нововъведенията спрямо “A Sense of Purpose” отсъстват изцяло, а запомнящите се моменти са намалели чувствително. Рифовката на Bjorn Gelotte мога да нарека в най-добрия случай постна, а вокалите на Anders Friden са по-неубедителни от всякога – измъчена комбинация от немощно врещене и твърде дрезгави опити за чисто пеене. Добавяйки простоватата ритъм секция и пластмасовите синтезатори, които служат само за фон и са като цяло излишни, картината става доста нелицеприятна. Предвид всичко това е едно малко чудо, че четиримата все пак са успели да създадат няколко изненадващо сполучливи парчета: “Deliver Us” е изтъкана от приятно напомнящи стария изказ хармонии, енергичната “The Puzzle” се отличава с някои разчупени хрумвания, а “Darker Times” – с прекрасен припев и качествено солиране. Оттам насетне обаче тавата предлага пренебрежимо малко грабваща музика - от абсолютно безцелния колаж от мотиви във “Fear Is The Weakness” и “Enter Tragedy”, през откровените пълнежи “The Attic” и “Jester’s Door”, които по всяка вероятност би трябвало да минат за своеобразни атмосферични интерлюдии, чак до абсурдните напъни за симфоничност в “A New Dawn”.

Не бих стигнал дотам да нарека “Sounds Of A Playground Fading” най-слабото усилие на шведите до момента (в това отношение “Soundtrack to Your Escape” едва ли ще бъде задминат някога), но и така си остава едно от разочарованията на годината. В крайна сметка всички знаем, че тези момчета могат много повече.