Преди 36 години някогашният “чичо” и настоящ “дядо” Alice, или с други с думи бащата на шок-рока, известен също като една от най-важните и влиятелни фигури за тежката музика и нейната визия, реши да излее кошмарите си пред цял свят под формата на титулярния албум “Welcome to My Nightmare”. Неоспоримо е легендарното място на тази концептуална перла в пантеона на рока. Дали ще си говорим за мелодичното заглавно парче, за химновата “The Black Widow”, за баладичната “Only Women Bleed” или за класическия рок в “Cold Ethyl” и “Escape”, всичко там беше точно премерено и изпипано. Затова и повечето фенове посрещнаха критично новината за продължение, особено след скучните и незапомнящи се напоследък записи на господин Furnier. Легендарният продуцент Bob Ezrin и обложката приятно ни напомниха за предшественика, но дали тези малки и незначителни подробности ще останат единственото качествено нещо покрай албума? Определено не. След многократно слушане, тавата се оказва една изключително интересна и ценна находка.

Началото е дадено от автобиографичната балада “I Am Made of You” – смело и донякъде странно решение за старт. Песента лирически няма нищо общо с концепцията, но мелодията и запомнящият се припев са готови да завладеят слушателя още от първо слушане, докато клавирният мотив, също познат ни от “Steven” (от първата част) ни връща години назад. Малко изпълнители започват албумите си с бавна песен, но при Alice Cooper всичко това само подсилва ефекта от ударното начало на хумористичната “Caffeine”, която поставя и началото на историята за любимия ни герой Steven, наливащ се с кафе и правещ всичко възможно, за да не заспи. “The Nightmare Returns” е кратка музикална интродукция, която отговаря на името си и е своеобразен преход към кошмара, който очаквахме толкова време. Ситуацията да си затворен в скоростен влак, запътил се към огнена стена, е отприщена в надъхващата “Runaway Train”, докато кабаретната “Last Man On Earth” (приятно напомняща за “Some Folks”) представя учудващо светлата идея за това да си последния човек на земята и да можеш да правиш каквото пожелаеш. Ударният юмрук “The Congregation”, който много хора сравниха с творчеството на Oasis (???) ни пренася пред религиозната общност на небето, която отсъжда мястото в рая. Хумористичният финал е ключов: “Umm... excuse me sir, is there a bathroom here?” Изборът за сингъл попада върху клишираната “I’ll Bite Your Face Off”, която е силно повлияна от творчеството на The Rolling Stones и далеч не може да се отличи като една от най-силните песни в албума. “Disco Bloodbath Boogie Fever” е късчето, което ще попие омразата на тесногръдите метъли, но и ще докаже за пореден път, че Alice Cooper е майстор на провокативните експерименти. Зверското соло накрая сякаш напомня, че диско кошмарът, който слушателят е преживял, е бил просто една гениална гавра със сетивата му. Чакай малко, колко хора си припяват основната мелодия все още...?! “Ghouls Gone Wild” продължава в стил гаражен рок, който съвсем спокойно можете да чуете в реклама на любима напитка, а “Something To Remember Me By” е дежурната балада, която се различава от тези в концептуалния предшественик с липсата на черен хумор и с пълната си сериозност. С прощалното романтично послание, тя напомня по-скоро за друг емблематичен хит на легендата – “I Never Cry”. Мракът и психеделията най-накрая надделяват в “When Hell Comes Home”, описваща болната ситуация в семейството на Steven. Вторият голям шок идва с потенциалния поп химн “What Baby Wants”, който може да се похвали (или оплаче?) с ексклузивното и крайно нетипично участие на Kesha в ролята на дявола. Да, парчето е поп, плачещ за комерсиален успех и нищо чудно да е направено точно заради това, но дори така прибавя още един цвят към богатата палитра на тавата. И освен това ще попитам отново: колко хора си припяват песента след слушането й? “I Gotta Get Outta Here” поставя край на историята с непосилните опити за измъкване от кошмара, като отправя и поглед назад към сънищата, на които вече станахме свидетели. Записа закрива “The Underture” – инструментална симфонична “китка” от ключови моменти от първата част на албума и неговото продължение (сред които “Welcome To My Nightmare”, “The Awakening”, “Disco Bloodbath Boogie Fever”, “Only Women Bleed”, “Something To Remember Me By”, “Devil’s Food”, “The Black Widow”, “Ghouls Gone Wild”, “Years Ago” и “Steven”), която ни кара да изпратим всичко с приятно чувство и носталгия.

Е, колкото и изненадващо да е – Alice Cooper го направи отново. Албумът притежава материал, съвсем достоен да носи тежестта на името си, а всяка една от песните притежава собствен хитов заряд, готов да покорява стадиони. Сякаш това е най-качественото му попадение от повече от 20 години насам. Добре дошли в кошмара на господин Vincent Furnier, от който няма измъкване!