Ако има една група, която да е достойна за монолит на историята през вековете – била тя ирландска или европейска като цяло, то това са Primordial. Ако има една група, която да преплита в себе си студенината на смъртта, пламъка на гнева, отчаянието, болката, страха, надеждата, безпомощността на прадедите ни в древни времена, това пак са Primordial. Предполагам и сами се досещате, че ако има една група, в която съмнение просто не трябва да има относно качеството – дори и мимолетно такова, името ще е същото.

Ирландците отново са тук след монументалното си (меко казано, просто някакво слабо прилагателно пред величието на творбата) издание от 2007 – “To The Nameless Dead”. Спомням си, а и още преживявам разтърсващите музикални и лирични послания на островитяните, които раздухват слегналата прах на историята и я запращат директно в ушите ни, където да помислим малко над отминалите времена.

Е, “Redemption at the Puritan’s Hand” не е нищо по-различно, не е нищо отстъпващо, не е нищо, което да не ви развълнува отново и да не ви накара да се замислите що за нечовеци са Primordial, че за пореден път успяват да вкарат толкова силни и пълнокръвни емоции в час и четири минути плейтайм. Започвайки с надъхващото “No Grave is Deep Enough” (“So rise my brothers, rise from your graves / No grave is deep enough to keep us in chains”), албумът навлиза в едни доста сериозни коловози, които заплашват да смажат звуково и с послания слушателя. Nemtheanga за пореден път ме смайва, макар никога да не е влизал в да речем Топ 5 на любимите ми вокалисти. Въпреки това този човек с участието си в Primordial абсолютно се изявява като говорител на мъртвите, погребани в огромната гробница на отминалите векове; като вестител на всякакви емоции от гняв до разкъсваща мъка – нещо, което за мен е съмнително да бъде по-подходящо поверено на някого другиго. Егати, дори едно толкова клиширано заглавие като “Bloodied Yet Unbowed”, подведено под знака на групата се превръща в барабанна стихия, разказваща поредна вековна история, лишена от каквато и да е дори далечна асоциация с изтъркаността. В албума забелязвам нещо, което е обект на критика, и което един колега ревюиращ и явно също малко по-алтернативно гледащ на бандата много правилно беше отбелязал – “Redemption at the Puritan’s Hand” е по-разпокъсан. Много по-разпокъсан от хитово звучащия (без да вкарам мейнстрийм/комерсиални нотки в това определение) “To The Nameless Dead”, както и от предишните няколко албума на бандата. Налице тук е една инконсистенция, една неочакваност, на моменти прекалена чудатост в ритмиките и песенната структура, която явно плаши част от слушателите и ги кара да вкарват негативни оценки за тавата. Ще си позволя да се съглася с въпросния колега с незнаен никнейм – Primordial са очаквани като качество и неизменна тематика на песните, но звученето им е спонтанно, недефинирано, епично по хаотичен начин. В това се състои немалка част от чара и на някои по-стари албуми на групата, по-твърди и по-примитивни като цялостно излъчване. Искам да обърна по-специално внимание на “The Mouth of Judas”, защото според мен това е центъра на творбата – и като качество (макар и първа сред равни), и като идейност. Ритмиката е по-бавна, баладична, отново – опечалена, а Nemtheanga за пореден път ме смайва с откровения трагизъм и лесно получаваща се визуализация на лириките:

I am cut from the cloth of Judas
From the hangman's hand itself
The long stare of the condemned
And the cursed song of slaves.

Така, както бях впечатлен най-много от последния куплет на “As Rome Burns” от предишния албум, по същия начин сега това се случва с горния цитат. Елегичните китарни партии допринасят за звученето, наистина достойно да носи името на най-известния предател в човешката история и трагичността на случилото се (дори лишено от религиозната си осанка). След този апогей за мен качеството на останалите песни е по-ниско, но това е поради взимането на емоционален връх, което дори аз самият отчитам. “The Black Hundred” е контрастна, забързана и гневна песен, изтъкаваща по-различна, по някакъв начин по-урбанистична картина, колкото и странно да звучи това в рамките на творчеството на ирландците. Едноименната песен, лишена обаче от добавката на спасението (само “Puritan’s Hand”) наваксва за този пропуск с удрящи директно в сърцето последни стихове (“Is the hell you find here not enough for you? / To find your redemption?!”), а величаво звучащото име на “Death of the Gods” отговаря смело на названието си, за да завърши поредния опус с ирландски препратки между обзора на битки и борби в исторически план.

Достатъчно многословен бях досега, затова като цяло спирам. За мен това е един от албумите на 2011, отново прекрасно свършена работа от страна на Primordial. Феновете на групата ще бъдат изключително доволни от него, всеки себеуважаващ се фен на метъла – също. Краен или не – не виждам какво може да не се хареса в този албум, освен ако просто Primordial не е групата за вас. Ако не е – постарайте се да се напаснете с ирландците, защото малко други неща от текущата модерна сцена на по-тежката музика си заслужават толкова. Наистина.