Границите на мелодет сцената стават все по-разтегливи и аморфни с всяка изминала година – тенденция, която не е непременно негативна, но най-малкото обърква по-неопитния слушател. В този контекст Arch Enemy остават една от все по-малкото формации, на които можем да разчитаме за образцов и разпознаваем прочит на жанра. След повече от две десетилетия активност, белязана от всевъзможни успехи, би могло да се сметне, че шведите нямат какво повече да доказват. Самите те обаче не смятат така.
“Will to Power” продължава неуморния поход на групата за събаряне на всички покварени властници от троновете им под съпровода на агресивен, високо енергичен метъл. Класическият гьотеборгски звук тук е съчетан с умерено модерни влияния – предпоставка за достигане до максимално широка аудитория. От една страна, петимата играят до голяма степен на сигурно, предлагайки съвсем логично и предсказуемо развитие на музикалните теми от “War Eternal”, който спечели универсалното одобрение на феновете им. Доказаната формула работи безотказно и тук: темпото е преобладаващо стремглаво, а изказът – мелодичен и техничарски, без изненадващи изблици на бруталност или особена композиционна сложност.
Същевременно албумът прокарва някои нововъведения, най-приятно от които е включването на чисти вокали – по-забележимо в пауър баладата “Reason to Believe” и като фон в още няколко парчета. Атрактивната за всички сетива канадка Alissa White-Gluz стои още по-авторитетно и на място в ролята си на наследница на огромната Angela Gossow. Гласовите ѝ изстъпления впечатляват с мощ и размах, недостъпни за огромната част екстремни вокалисти, а от нейното гърло неизменните бунтарско-анархистки послания в текстовете звучат плашещо искрено. За разлика от предходния запис обаче, тук акцентът пада дори по-силно върху китарните партии, където престрелките между ветерана Michael Amott и “новака” Jeff Loomis – всъщност един от най-вещите инструменталисти в целокупната метъл сцена – извеждат стила на Arch Enemy до качествено ново ниво. Сред изобилието от експлозивни рифове и свръхпрецизни сола, среднотемповият валяк “First Day in Hell”, разчупеният груув на “My Shadow and I” и подчертаното симфонично начало в “A Fight I Must Win” се промъкват някак естествено.
С новия си опус Arch Enemy успяват да задържат убийственото ниво, което наложиха преди три години. Само по себе си, това е респектиращо постижение, но дори по-важно е, че бандата продължава да разширява своята творческа парадигма. Още няколко издания от съизмерима класа и ще можем да говорим за нови лидери на мелодичния дет метъл.
