През 2017-а година гръцките титани от Septicflesh се изправят пред предизвикателство, което предвидихме още преди години. Те продължават да правят безупречна и вдъхновена музика, но постепенно губят умението си да ни изненадват, а именно това тяхно качество ги превърна в нещо повече от поредната качествена екстремна група през последните 25 години.
Десетата им студийна творба, “Codex Omega”, започва точно оттам, където свърши “Titan” (който пък от своя страна започна оттам, където свърши “The Great Mass” (който пък от своя страна започна оттам, където свърши “Communion”)). Несъмнено, ужасяващото внушение и въздействие продължават да дебнат над слушателя, а убийствената комбинация от мощен дет метъл и величествени оркестрации размазват вратните ни прешлени (а защо не и гръбнака?), но пропускат възможността да издебнат слушателя в неподготвено положение и да го нокаутират с един финален удар – така, както последно го направиха разчупената “A Great Mass of Death” и тероризиращата “Mad Architect” в “The Great Mass”. Преди това въпросният шок от непознатото се бе превърнал в коронен номер в дискографията им с всеки следващ албум до “Sumerian Daemons”.
Парчетата, които успяват най-добре да се отличат в твърде-добре познатата структура на “Codex Omega”, са зловещото “3rd Testament”, което издига дявола на пиедестал и пренаписва Библията, междувременно създавайки нов трети завет; среднотемповата пиеса “Martyr”, която възпява Хипатия – първата жена, с принос към математиката, която била убита брутално заради вярата си от християнските фанатици; красивата “Dark Art”, в която мелодичните включвания на Sotiris допълват зловещите крясъци на Spiros Antoniou (отговорен за пореден път за зашеметяващата обложка) в стремеж да се създаде красива кинематографична композиция, възпяваща силата на мрачното изкуство; “Our Church, Below the Sea”, която несъмнено ще се доближи до сърцата на почитателите на хорър класика Хауърд Лъвкрафт със своеобразния си трибют към неговата вселена и финалното “Trinity”, което се отличава с една особена лиричност, но определено страда от липсата на Sotiris в някой от куплетите.
Несъмнено “Codex Omega” ще бъде провъзгласен от голяма част от феновете и критиците за поредния велик албум в творчеството на Septicflesh. Причина за това е безспорно силният материал, който бандата продължава да издава години наред. Магията, която идваше от непредвидимите промени в звученето обаче все повече липсва в музиката на гърците и е крайно време тя да се завърне в следващото им произведение (дори с риска за загуба на част от феновете), преди по-смелите музикални авантюристи да са се отегчили съвсем.
