Когато една банда те заведе някъде, независимо дали това значи самотен остров на края на света, утопия на болните мозъци, обдинени от името й, или Преизподнята, тази банда е специална. Mastodon не се нуждаят от представяне; всеки от албумите им потапя в непознати и напълно нови светове – не толкова океанската шир, колкото планина-аналог на Хималаите или космичния безкрай. И трябва да се бориш. Ето как се стига до заключението, че хейтърите в случая са онези, загубили битките с древния звяр Моби Дик, окултния екстравагант Распутин, а може би дори със самите себе си, предадени от окървавените си крака на поредния каменист хълм. Оцелелите респективно са проникнали в метафорите на квартета, създавайки си навик често да се появяват като доброволци в екипажа на лудия Ахаб и вероятно са поставили Царска Русия на първо място по предпочитани почивни дестинации.

Седем години бяха нужни на четиримата от Атланта за издаването на четири епоса, съставени от древни, модерни и футуристични компоненти; албуми, които нямат слабо място, нямат предели, нямат аналог. Днес Mastodon гледат в бъдещето без носталгично чувство към ерата Relapse, където идва и сериозният (също единствен) недостатък на “Live at the Aragon”. Бандата направи мощен тласък на слъджа, задавайки нови насоки на субжанра в два парада на бруталния риф, дошли толкова неочаквано, колкото и воденото с тях доказателство, че сцената далеч не е пресъхнала. Положително е, че четиримата все пак не са пропуснали да направят по едно (или две, когато стане дума за дебюта) парче от трите предшественика на шедьовъра “Crack The Skye”, най–успешно от които се явява “Aqua Dementia” – втората по нанесени щети върху човешкия разум композиция от ‘Leviathan’ (след “Hearts Alive”). Двата манифеста на насилието от “Remission” - “Where Strides The Behemoth” и “Mother Puncher”, завихрят торнадо в тълпата след като няколко минути по-рано самата група е правила медитация с последните си седем парчета магмен груув прог...

...А те са апотеоз на прогресивния, психеделичен рок. Всички смени в темпото, всяка тема, всяко соло са заучени наизуст отзад напред, така че публиката също изпада в своеобразен транс, подпомогната от декори, чиито създатели са се вдъхновили от сериозно количество LSD. Цветовата гама е еуфорична; Mastodon свирят, музиката извира от тях и те са музиката. Brann Dailor бързо е преодолял притеснението и пее с цялата си душа. Има още много да се работи по постановката на гласа му, но докато това се случи, Troy Sanders и Brent Hinds замазват моментите, когато техничният барабанист звучи фалшиво и недоволни няма. Още повече, че присъстващите получават възможността да излетят от плътските си обвивки с животопроменящата “The Last Baron”.

Лайф албумите традиционно са загуба на време, ето къде идва и радушното приемане на DVD, чрез което можеш да се вградиш в екрана и да се озовеш сред крещящото стадо, на което допреди няколко минути си завиждал. “Live at the Aragon” е зашеметяващ концерт, най–вече защото звучи като концерт, а не като студиен запис (както например се случи през 2008 с второто гостуване на Metallica в България) и още един документ, свидетелстващ господство в дебелата папка на колоса Mastodon.