Разбира се, че е трудно да се говори за Long Distance Calling без да се спомене думичката “Rush”; разбира се, че са немци, от които трудно можеше да се очаква такъв албум в такъв стил и, разбира се, нито едно от двете не пречи на едноименното им издание да бъде абсолютен триумф в прог рока. Те не са непознато име, в последните години дадоха не един урок на тема “Пост...”, но често биваха несъзнателно (или напълно съзнателно) пропускани – тенденция, която може би ще се промени точно сега. Защото днес групата идва с променена концепция, чийто плод вероятно я е извел до пиковия момент в нейното съществуване.
Перфектно премислен и осъществен е всеки един момент в този запис, който успешно подминава изморителното повтаряне на слушани до безкрай образци в жанра. Long Distance Calling са умна група, правят сложни и несъобразяващи се с никакви граници пиеси, но ги правят твърди, фокусирани и скриват прилежно десетки капани, където попаднал веднъж, човек е неспособен да излезе. “Invisible Giants” има интерлюдия, сочеща към последната Anathema и впоследствие продължена от вледеняващи сола, докато в поредното схематично разчупване се откриват хармонии, които всъщност учудващо добре биха прилегнали на втората половина от Maiden–ския “The Final Frontier”. Експерименталният подход в композирането дава своя най–впечатляващ резултат в “Timebends”, където трайбъл удари водят до психеделично пътешествие по грифа и ако неопитното ухо все още не е усетило загадъчната, съвсем фина закачка на баса, то следващата секция е изградена от джаз ритъм и обилно нахвърляни по него китарни импровизации. Краят на песента е достигнат от неразгадаемата мистерия на прелестна мелодия, родена от експлозията на така многобройни и контрастни чувства. Там, където други свирят много технично, прецизно, идейно, ала безчувствено, Long Distance Calling предизвикват същински екстаз. Рядко емоционален албум, още повече, че групата, изключвайки редовото вокално гост участие, е изцяло инструментална. Този път е ред на John Bush, който в “Middlevile” прави нещо така драматично и красиво с гласа си, както би звучало и пеенето му в Armored Saint… ако беше средата на 80–те. Резултатът от подобни колаборации е вдъхновяващ, но дори с едно парче по–малко, албумът щеше да остане задължителен.
Това е музика, която преспокойно може да бъде изпратена като послание в ледения космос; като средство за свързване и комуникация с някой чужд интелект. Като историята на планетата Земя, направена от песен, илюстрирана с целия й драматизъм и всички възходи и сривове на няколко цивилизации. Long Distance Calling са в зенита си и вече имат готовност да извървят дългия път към по–мащабен успех и съседните галактики.
