В творчеството на Machine Head не присъстват много различни стилове – бандата почти винаги е разчитала на характерното си груув звучене. Изключение правят записи като “The Burning Red” и “Supercharger”, в които, следвайки актуалните тенденции от 90-те години в тежката музика, бандата беше заложила на жанра нео метъл. Това не попречи на техните наследници “Through the Ashes of Empires” и “The Blackening” да се превърнат в два от най-добрите албуми на калифорнийския квартет.

“Catharsis” обаче съсипва чистия завет, оставен от предшествениците му. Тук бандата залага на по-къси и по-малко агресивни песни с доста повече чисти вокали. Дискът е най-дългият в историята на групата (74 минути), но необичайното е, че е разкъсан на цели 15 песни със средна дължина около пет минути. Началото му идва ударно с бързия риф на “Volatile” и Robb Flynn, крещящ “Fuck the world”. Следва  заглавната песен, която има интригуваща концепция, но, за жалост, далеч не е толкова интересна в инструментално отношение. “Beyond  the Pale” е вероятно най-добрата песен в тавата, но рифът ѝ е заимстван почти едно към едно от “Love?” на Strapping Young Lad. “Kaleidoscope” на свой ред разчита само на повтарящия се припев и не е нищо внушително. Впечатление тук прави “Bastards” – уви, не добро. Това е една от най-слабите композиции на Machine Head, а дори е сингъл към албума и бе пусната преди седмица с видеоклип към нея. “Triple Beam” би била върха в запис като “Supercharger” преди 17 години, но сега звучи съвсем неудачно със своите чисти рап вокали, редуващи се с тежки нео метъл рифове. Освен първите три парчета, “Catharsis” разполага и с още няколко прилични такива, като “Screaming at the Sun” и “California Bleeding”. Имаме и балада с чисти вокали и акустична китара! Някои биха казали, че “Behind a Mask” е прекалено комерсиална за групата и вероятно ще са прави, но на фона на всичко останало, тя звучи направо приятно. Закриващата “Eulogy” пък напомня на “Sail into the Black”, но успява да бъде дори още по-приспивна и от нея.

Когато Robb Flynn заяви, че бъдещото им произведение няма да е тежко, може би очакванията бяха за повече траш отколкото груув, но групата ни изненада със завръщане към звученето на по-старите си и не толкова обичани от феновете издания, бледнеещи пред блясъка на “The Blackening”. Ако сте олдскуул траш или груув метъл фен, по-добре не слушайте този албум. Той няма да ви донесе същото усещане като “The More Things Change…” или “Burn Мy Еyes”. Вместо това по-скоро бихте се отрекли от тази банда завинаги, защото “Catharsis” е далеч дори от сравнително сполучливия си предшественик “Bloodstone & Diamonds”. Заложено е на комерсиалното звучене на нео метъла, където речитативът преобладава за сметка на инструментала, а солата са доста къси и не правят впечатление.

“Catharsis” е главоломен обрат за Machine Head, като захвърля всичко, съградено до момента, и отново показва групата в една светлина, която отдавна трябваше да е забравена. Комерсиалността се усеща явно из песните и това едва ли се ще се хареса на болшинството почитатели на бандата, но може да ѝ доведе много нови последователи.