Ревюта
Група: We Have the Moon
Албум: Till the Morning Comes
Автор: Стако
Февруари, 2018

Далеч сме от ерата, в която властваше представата, че метълът трябва да е ангажиращ, или пък неангажиращ по определен начин. Успехът на групи като Eskimo Callboy, които изпълняват свиреп метълкор, примесен успешно с поп-бълвоч, единствено с цел забавление, е достатъчно доказателство за това. И предвид, че популярната музика става все по-проста, а метълът – все по-достъпен, не е чудно, че още подобни проекти се завъждат.

Групата We Have the Moon вече три години се опитва да пробие на сцената. Философията е същата – метъл, но се забавляваме; тежко и свирепо, ама не както си го представяте. Реално погледнато, това не е трудна за осъществяване формула. Но от друга страна, да издаваш хитове си е сериозна работа, особено когато искаш да имаш и елементи на вратотрошене в трака си. С първия си албум WHTM провеждат достъпен урок, демонстриращ как не се прави тъкмо това.

Изпълнени правилно, най-елементарните жанрове често се оказват най-трудни, именно защото работиш в определена рамка с вече поставена цел. Основен урок: ако не знаеш как да разнообразяваш еднаквото, то просто води до досада. И именно тази основна грешка е проблемът в “Till the Morning Comes”. Самите композиции са най-основните представи за “смес от поп и метъл”, но без вдъхновението и амбицията. Отвъд това, задълбочаваме проблема с факта, че през целия запис се ползва същият набор от синтезатори, които дори не звучат умерено спрямо останалите инструменти, а именно – ръмжащи китари. Последните рядко могат да решат кога искат да звучат тежко и кога – весело. Динамиката е чудесна демонстрация на професионализъм, но когато е изпълнена в някаква логическа последователност. Съставът не впечатлява с нищо и в лирическо отношение: текстовете им са вдъхновени от лични преживявания, свързани с модерния живот. За пример, някои от текстовете на Eskimo Callboy също са базирани на лични изживявания (или фантазии), но отличителният фактор е, че поне са представени по-вълнуващо чрез разтърсваща, или поне раздвижваща музика. Цялата продължителност на “Till the Morning Comes” звучи като едно дълго, разочароващо прогресив парче – еднакво и равномерно. Дори когато има наченки на интересни мотиви, те са или клишета, или безинтересно представени. Из цялото издание има точно един готин риф, а друг единствен позитив е хоровата елементика, която поне придава доза енергичност. Но отново – когато тези съставки присъстват в същия вид във всеки един трак, резултатът е прост и очакван: скука.

Групата изтъква като свой основен позитив концертните си изпълнения. И не е чудно защо – в обстановка, която предразполага към купон, подобен траклист може да мине по-незабележимо, особено в примес с алкохол и адреналин (и определени възрастови групи). Но в други обстоятелства We Have The Moon, дори с три години опит, нямат какво да предложат на този жанр. “Till the Morning Comes” е еднообразен, несигурен и забравим, а това са три думи, с които не е желателно да се описват опити за паразитни хитове.

« Обратно
Коментари   Коментирай!