14. 03. 2007, 6:30 сутринта. Дооправям си багажа и се готвя за седемчасово пътуване, а стомахът ми е свит на топка. Мечтата ми от 11 години насам е на път да се сбъдне. Въпросното събитие е концерт на Iron Maiden от последното им турне към албума “A Matter Of Life And Death”. Концертът трябваше да се състои в зала за изложения в Белград и организираната група от шест български рейса трябваше да тръгне в 8:30 от храм-паметника Александър Невски. (В бързината и вълнението, разбира се, си забравих паспорта и билета за концерта, но успях да се усетя навреме и да се върна за тях.)

След наистина паметно и много вълнуващо пътуване, към 17:40 бяхме на 200 метра от залата и скромната ни дружинка от около 250 души се пръсна да търси входове към залата. Въпреки че на билетите пишеше, че пускането ще започне в 18:30, залата вече беше наполовина пълна. Лошо впечатление както винаги ми направиха гардовете, които претърсваха обстойно хората, говорещи чужди езици. Гръцки, турски, полски, словенски, хърватски, румънски и най-вече български фенове бяха принуждавани да изхвърлят дори монети от джобовете си, да неговорим за запалки или пък фотоапарати. Това, разбира се, не беше задължително за сръбските фенове. Въпреки всички нерви и препятствия, бяхме вече в залата. И първото нещо, което ми направи впечатление, беше изключително малката и ниска сцена. Заедно с компания от 6-7 познати заехме сравнително удобна позиция вдясно от сцената и се захванахме с унищожаването на прилично количество приятна сръбска бира, която се продаваше вътре в самата зала. С наближаването на началото на концерта тълпата се сгъстяваше все повече, до момент, в който не можеше да се вижда сцената и едва успявахме да се завъртим, за да видим къде са останалите от компанията. Решението ни да се дръпнем назад беше взето единодушно и се преместихме в края накрая на залата. Наистина се учудих, когато видях, че дори там беше толкова тясно, колкото и напред, а от входовете продължаваха да прииждат хора. Дори оттам беше трудно да се види сцената, затова започнахме отчаяно да търсим място, където би ни било най-удобно. С наистина голям късмет и помощ от приятелка (Благодарим ти, Боряна!) успяхме да се качим във “VIP” зоната и оттам видяхме истинския Ад, който се развихряше долу. Капацитетът на залата от 18,000 отдавна беше изчерпан и по моя скромна преценка имаше над 20,000 души.

Както беше обявено, с британска точност в 20:00 прозвучаха първите акорди на подгряващата група, предвождана не от някой друг, а от дъщерята на Steve Harris – Lauren Harris. Бих си позволил да кажа, че представянето й беше доста скучно в сравнение с това, което ни предстоеше. Програмата на Lauren продължи около половин час и се състоеше от рокаджийски авторски парчета, които звучаха доста поп-ориентирано. Вече подгрятата публика беше станала наистина неудържима. Това, което се случваше долу, не бях виждал никъде другаде. Тълпата приличаше на някаква гъста течна маса, която се “плискаше” насам и натам, а хора бяха смазвани за предните огради и изнасяни в безсъзнание от охранители към линейки, които бяха паркирани в бекстейджа на самата зала. Въздухът също беше дефицитен. По стъклата се забелязваше конденз, доказващ, че това не е зала за концерти, а за ИЗЛОЖЕНИЯ и събирането на толкова хора на едно място може да се окаже фатално.

В този момент се чу силен трясък и завесите, скриващи задната чaст от сцената, падаха. Появи се декор на полуразрушен град и започна интрото на толкова дълго чаканите и бленувани легенди Iron Maiden. Червените лъчи и силни блицове заслепяваха публиката до момента, в който прозвучаха акордите на “Different World”. Тогава подобаващо със своя артистичен стил Maiden изскочиха почти от нищото и се разтърчаха по сцената. Публиката беше в екстаз. Звукът на Maiden беше неподправен: Bruce звучешe свеж както винаги, а “Тримата амигос” бяха като часовник, синхронизиран под гръмотевичните удари на Nicko McBrain и монументалните басови ритми на Steve Harris. Като второ парче, британците отнесоха пuбликата с толкова противоречивото “These Colors Don't Run”. Междувременно хора продължаваха да бъдат изнасяни в безсъзнание към линейките. В дaлечината близо до “фронтовата линия” видях да се развяват няколко български знамена и наистина се почувствах горд, че някой от нашите е все още жив там, особено след като на едното знаме пишеше “IRON MAIDEN WELCOME TO BULGARIA” (Варна Rules \m/). Почти без пауза започна “Brighter Than A Thousand Suns”, тълпата не изоставаше и поемаше всеки шанс да попее, който с удоволствие й даваше Bruce. След кратък скеч Bruce изкрещя “Wratchild” и тогава настана истински бум в залата. Аз помислих, че таванът се срива, но това всъщност беше крясъкът на феновете, следван от тежко-басовото интро на Steve и Nicko. Публиката в Сърбия беша чакала около 20 години за песен като тази. Maiden не оставиха феновете да си поемат въздух и ги отвяха с “The Trooper” веднага след това. Както винаги, Bruce излезе с войнишки шинел и британския флаг. Тълпата беше станала наистина неудържима и ми направи впечатление че двата пункта за мърчандайз бяха изчезнали - покрити от хора, които се бяха накатерили въху тях. След тези две убийствени легендарни парчета беше даден шанс на феновете да си поемат въздух (до колкото беше възможно това) с “The Reincarnation of Benjamin Breeg”. След него не закъсня и шедьовърът “For The Greater Good of God”, който аз очаквах с голямо нетърпение, а явно и публиката, както си пролича от реакцията й. Оттук нататък играта наистина загрубя. След необичайно дълго затишие се чу груб мъжки глас и до болка познатата на всеки фраза:

"Woe to you, oh Earth and Sea, for the Devil sends the beast with wrath, because he knows the time is short...
Let him who hath understanding reckon the number of the beast for it is a human number,
Its number is Six hundred and sixty six."

Тогава публиката изрева толкова силно, че дъхът ми спря за момент и успях да се окопитя чак когато прозвучаха първите акорди на парчето. С такъв кеф съм крещял: “SIX... SIX, SIX”, че даже ми се зави свят. “Fear of The Dark” беше парчето, което последва и въпреки че хората вече бяха достатъчно изтощени и зашеметени от случващото се, пееха с пълно гърло и се опитваха да заглушат Bruce. Точно когато мислех, че няма с какво да ни довършат, прозвуча “Run To The Hills”. Българските знамена продължаваха да се мяркат, а феновете продължаваха да пеят. Точно по това време сред публиката светна запалена футболна факла. Беше наистина странно как така гардовете намериха стотинките в джобовете ми, а не са намерили тази факла, която можеше да нарани някого сериозно... Както и да е, концертът продължи. След кратка пауза Bruce се развика “Scream for me Belgrade!” Тук вече всички в залата знаехме какво ще последва. “The Iron Maiden” е парчето, с което групата завършва концертите си вече 30 години. И всеки път то звучи все по-убийствено. Наближи втората половина от песента и абсолютно всеки фен знаеше какво ще се случи. Сред маса от блицове, микрофонии, експлозии и мощен звук на танкови вериги, на сцената се появи огромен танков купол, а от него изскочи седмият член на групата - Eddie. Публиката пощуря, докато Eddie ги оглеждаше с бинокъл. А Maiden завършваха парчето по своя харизматичен начин, подхвърляйки китари наоколо. Песента свърши, светлините угаснаха, но тълпата продължи да скандира. Вероятно шестимата британци решиха, че феновете им заслужава повече и се върнаха, за да ни доубият с главозамайващ бис, започнал с “2 Minutes 2 Midnight”. След това прозвуча и “Тhe Evil That Men Do”. Публиката тази вечер получи сериозна доза бонуси от класики и дори Eddie сe появи за втори път на сцената, дегизиран като двуметров пехотинец, и се закачаше с всеки един от групата. Аз тук ще призная, че от радост дори се разплаках, но продължавах да крещя. Наистина не можех да повярвам, че това се случва. Очевидно беше, че концертът не е свършил и ще последват още изненади. Точно тогава прозвучаха тежките гонгове на Nicko McBrain, които обявиха началото на “Hallowed Be Thy Name”. Помислих си, че никое човешко същество не заслушава чак такава голяма доза кеф и адреналин. Публиката, която очкваше идолите си повече от 20 години, нямаше какво повече да желае. След края на песента тълпата отказа да излезне от залата до момента, в който не започнаха да разглобяват сцената и се разбра, че сънят е приключил наистина. На мен ми трябваха около 20 минути, за да обмисля всичко, което се е случи тази вечер. Седнах на един парапет и просто гледах безцелно в една точка. Странното беше, че към мен се присъединиха още хора.

Лошата организация продължи. Беше отворен само един изход и тълата, жадна за въздух, се втурна натам. Охранителите заставаха така, че да не можеш да се връщаш назад и подтикваха хората към изходите. Тогава явно някой се усети и отвориха още един изход, за да може тълпата да се раздели. Пак беше късно, имаше някои хора, на които буквално им беше изкаран въздуха в металните парапети на залата, на места извити от натиска.

След този концерт гледам по друг начин на тази велика група и чакам с нетърпение шоуто им у нас на 4-ти юни, което ще се проведе на стадион “Локомотив”. А за концерта в Сърбия истината е една: въпреки лошата организация, шоуто беше феноменално, от групата се представиха брилянтно. Важно е да се отбележи, че пак нямаме пленени български знамена. А за “братята” сърби мога да кажа, че имат още много да учат относно провеждането на концерти от такъв мащаб. И как да си изкарат добре на такива концерти, без да гледат да убият този до тях. Като за начало могат да дойдат на 4-ти юни в България.