Като едно от водещите имена в пост-рок подразделението на експерименталните жанрове, God Is An Astronaut винаги са представлявали значителен интерес за любителите на духовния, трансцедентален и като цяло по-дълбок подход към музиката, който – освен че прониква като невидима игла във вените и те инжектира с чиста доза изкуство – те кара искрено да се замислиш над цялото си съществуване и беглото ти значение в контекста и мащаба на необятното вселенско цяло, реещо се около всички нас. Най-новият продукт на музикалната медицина носи името “Epitaph” – приема се без мярка, страничните ефекти са неминуеми, а резултатът е почти мигновен. Затова се отпусни, отвори съзнанието си и… просто слушай.
Небесното ембиънт пътешествие започва с едноименното парче, напоено с етерична психеделика, която се разгръща леко, бавно и неочаквано се насочва право към ядрото на безмилостно тежкия пост-рок спектър, чрез който могъществото на “Epitaph” веднага достига чак до мозъка на костите. “Mortal Coil” прави почти същото и вече започва да разкрива цялостната концепция на албума, водеща до тъмни и меланхолични пътеки, много по-различни от почти всичко, което сме чували от God Is An Astronaut до момента. Въпреки безспорния им композиторски гений, този път ирландците отдават най-голямо значение преди всичко на сантименталния елемент и не толкова на жанровото комплициране и напластяване. Доказателство за това е и “Winter Dusk / Awakening” – едновременно изключително семпла и шокиращо силно докосваща композиция с гарантиран чувствен афект. Още по-деликатното начало на “Seance Room” продължава да преоткрива още нови креативни небосводи и прекрачва съвсем непознати територии, но в случая това е повече от прекрасно. Към средата си обаче песента претърпява поредната катаклична стилова промяна и от крехка феерия се превръща в необуздана и почти агресивна звукова атака. При всички положения, сеансът е успешен. “Komorebi” от своя страна не предлага подобни изненади и разчита изцяло на мира и спокойствието, за да постигне желания си медитативен ефект. Следват го двете най-сублимни парчета: “Medea” и “Oisín”, които с общи усилия постигат емоционалното прераждане, породено от болезнено искрената красота на “Epitaph” – по-величествена от всякакви думи.
Финалът е и една своеобразна епитафия, вещаеща началото на нова ера за God Is An Astronaut. Всички творчески прегради вече са прескочени, а границите са недостижими – някъде там, отвъд звездите.
