Ревюта
Група: Battleroar
Албум: Codex Epicus
Автор: Arwen
Юли, 2018

В дълбоките изби на гръцкия ъндърграунд, сред прашните бутилки охладено узо, откриваме и банди като Battleroar. Не особено известни извън средите на местните метъл фенове, но допринесли за оформянето на облика на хеви/пауър сцената в родната им Атина. Творчеството им се движи в духа на 80-арския метъл, с множество препратки и реверанси към законодателите на жанра Manowar.

“Codex Epicus” е петият дългосвирещ албум на групата в близо 20-годишната им кариера. Макар да няма съществена промяна в стила в сравнение с предшественика “Blood Of Legends”, се усеща опитът за по-зряло звучене. За съжаление обаче сремежът за по-суров облик е довел и до укротяване на темпото. Всичко това превръща настоящия запис в тежко въоражен рицар, който на моменти докато марширува по своя епичен път, е заплашен да бъде премазан от собствената си тежест.

Хоровото интро “Awakening the Muse” обещава доста повече за това, което ни очаква в следващия близо един час. Тенденцията към по-дългосвирещи творби като че ли е по-скоро в ущърб на гърците този път – нещо, което лесно се забелязва в следващите две парчета. “We Shall Conquer” започва надъхващо и епично, до момента в който затъва в блатото на собствената си повторяемост. Може би единственото, което го изкарва донякъде оттам и би оправдало всичките седем минути, са китарните рифове. Следва “Sword of the Flame”, където темпото става още по-тежко и монотонно и прави отчаян опит да ни изтръгне от скуката към края на песента, когато отново на помощ идват китарните импровизации. Леко раздвижване настъпва с ударните парти, възвестяващи началото на “Chronicles of Might” – без съществена промяна в ритъма, но пък отправяща един от споменатите реверанси към Manowar. Опит за епично звучене е и “The Doom of Medusa”, като можем да кажем, че тук най-много се е получило – едно от парчетата с по-изявена идентичност. “Palace of the Martyrs” също не впечатлява в музикално или стилово отношение, за разлика от следващата я “Kings of Old”, която най-сетне влива живот във вените на този албум. Темпото е чувствително приповдигнато, хоровите партии са си на мястото, както и цялостната атмосфера, в която трябва да ни потопи композицията. За съжаление, това остава едно от приятните изключения тук. Закриващата “Enchanting Threnody” отново е представител на по-продължителните пиеси, но за разлика от началните такива, поне не ни убива от скука и дори звучи разчупено и оставя така необходимото чувството, че не е била тотална загуба на време. Същото важи и за оставения за бонус трак “Stronghold”, който отново показва по-живата страна на бандата и заложбите на музикантите в нея.

Може би посоката, в която са поели Battleroar, е правилната за тях, но нищо не може да помогне срещу монотонната среднотемпова компилация, която оставя чувството, че 50 минути слушаш една и съща песен в няколко вариации. Две неща могат да се кажат в заключение: язък за хубавите китарни импровизации – ако бяха повече, щяха да придадат по-красив облик на записа. И не на последно място, “Codex Epicus” не е лош албум – просто е от тези, които вероятно ще си пуснеш само веднъж.

« Обратно
Коментари   Коментирай!