Poets of the Fall са от онези групи, които са хем супер нашумели, хем не особено известни. Да, звучи като оксиморон, но позволи ми да обясня. Зад всеки техен албум се крие високобюджетна продукция, а видеоклиповете им генерират милиони гледания. В същото време няма да чуеш нищо за групата от основните източници за информация, дори и от специализираните такива за подобна музика. Ако беше политическа партия, вероятно щеше да обяви това за медийна завеса. Естествено, на POTF изобщо не им пука кой ги отразява и кой не, но все пак ситуацията е странна, тъй като музиката им не е като да не звучи мейнстрийм.
Работата е там, че зад поп-рок героите от Финландия не стои голям лейбъл, те правят всичко сами. И, както изглежда, се справят много добре. С годините успяха да натрупат многобройни фенове, а и има защо. Много рядко ще попаднеш на музика, левитираща около категорията поп, която да е толкова добре изпипана и толкова музикантски създадена. От всяка творба струи такава искреност, че със сигурност няма да ти се налага да си задаваш въпроса дали тези господа приемат дейността си само като бизнес, или като нещо много повече. Отговорът е красноречив. Тазгодишният албум “Ultraviolet”, а и всички останали, излезли под бранда Poets of the Fall, са произведения на хора, които чисто и просто обичат да творят и свирят музика. Именно тя е в основата на всичко.
“Ultraviolet” изобщо не претендира да е рок издание, въпреки че е такова. В основата тук са клавирите, които придават особена свежест и лекота на музиката. За разлика от предшественика му “Clearview” (2016), този албум се слуша изключително лесно и ако нещо трябва да те грабне, то те грабва веднага. Стойността му се покачва и поради факта, че е много различен от всичко останало, издадено от групата. Всъщност точно това прави Poets of the Fall толкова ценно име – едно с едно нямат еднакви издания. Само чуй валсовия сингъл “False Kings” и ще разбереш за какво иде реч.
Финландците изобщо не си правят труда да крият вдъхновенията си. Ще чуеш много U2, Pink Floyd, Toto и на места сериозни прилики с Red Hot Chili Peppers (намигване към китарната партия в “Standstill”, хм...). Но в края на краищата всичко си е автентичен POTF, композиторският почерк се улавя отдалече, приложен е с особено старателен краснопис.
Така както “Ultraviolet” не претендира, но всъщност е рок албум, така и няма претенциите да е сред най-добрите издания за годината, само че както и в горния пример, така и сега ще вземе да се окаже точно обратното. Този път Poets of the Fall са надминали себе си.
