Шведските атмосферични прог гиганти Evergrey затварят тематичната си трилогия, започната преди години с размазващия “Hymns for the Broken”, който много слушатели възприеха като “завръщане към ядрото на звученето им” и продължено две години по-късно с апокалиптичния “The Storm Within”, който сякаш сложи венец на всичко, постигнато досега. Далеч не можем да си говорим за концептуален наратив, но океанските метафори в текстовете несъмнено разнообразиха средствата, чрез които Tom Englund да изразява болезнените си емоции.

Преди издаването на “The Atlantic”, бандата премина през сериозни перипетии – първоначалните записи бяха откраднати след нахлуване и ограбване на студиото. Според скандинавците, този злощастен опит е оставил отпечатъка си върху агресията и емоцията на албума.

Музикално, в актуалния труд и дума не може да става за изненади. Evergrey са група, която установи звученето си преди повече от десетилетие, макар и то да премина през различни трансформации. В началото на кариерата им ударението сякаш падаше върху прогресив елементите. Средният им период пък се фокусира повече върху размазващите груув рифове и по-грубата продукция. С последните си три издания шведската банда сякаш откри правилния баланс между двете крайности и именно така успя да запише най-определящите си албуми. В “The Atlantic” има всичко, което сме свикнали да очакваме от Evergrey… без мелодраматичната балада а ла “Words Mean Nothing”, “Different Worlds”, “Missing You” и “The Paradox of the Flame”. Най-близкото и лирично отстъпление в тавата е “Departure”, която е и сред най-силните парчета. Останалите върхове тук са откриващата прогресив атака “A Silent Arc”, хитовата “All I Have” и “Currents”, която би се вписала и в “Recreation Day”.

Без да пренаписват историята на жанра, в “The Atlantic” Evergrey правят това, което умеят най-добре – емоционален прогресив метъл с докосващи душата вокали и въздействащи текстове. А в случая, това е повече от достатъчно.