Как звучи новият албум на Candlemass? Добър ли е? Хм... дори след неколкократни слушания, да се оформи категорично мнение се оказва доста трудно. От една страна, това са Candlemass с гласът на Johan Längqvist за пръв път от 32 години. Цели 32! Доста време си е. Е, стратегията проработи, а и как иначе, в момента големите събирания от този тип са модерни. Но дали са винаги печеливши, тук отговорът става колеблив. Голямата спънка е, че очакванията на феновете скачат десеторно, когато нещо подобно се случи. Специално в случая на Candlemass, хората започнаха да си мечтаят как шведските легенди ще издадат нов “Epicus Doomicus Metallicus”.
От друга страна, вероятно щеше да е най-добре последният албум в кариерата на дуум метъл кръстниците да остане “Psalms for the Dead” (2012). С него Leif Edling постигна точно това, което искаше – групата да завърши творческия си път, докато е все още на върха. Безспорно Candlemass са все още на върха и завинаги ще останат там. Но “Psalms For The Dead” излъчваше особена енергия. В музиката имаше амбиция, нетипична за отдавна доказала се група. С този албум сякаш музикантите казваха: “Вижте ни, ние все още сме тук и сега ще ви покажем как се прави истински дуум метъл”.
“The Door to Doom” не носи тази емоция, въпреки че може би и целта не е такава. Част от песните биха звучали също толкова добре и в албум на Avatarium, което говори, че Leif Edling започва да се затруднява в разграничаването на детайлите. А детайлите са важни. Именно те са фундаментални за уникалния и разпознаваем отдалече звук на Candlemass. А колкото и неприятно да звучи, гласът на Johan Längqvist също не помага. С годините тембърът му е станал по-дрезгав и по-плътен. Звучи доста добре, но със същия, че даже и с по-голям, успех можеше да се справи и Mats Levén. Всъщност ако си пуснеш EP-то от миналата година – “House Of Doom”, ще чуеш някои от песните, които тук са с презаписани вокали, така че дори директни сравнения са възможни.
“The Door to Doom” не е слаб албум. Композициите в него са добри. Ще чуеш типичния Candlemass – тежки рифове, злокобни вокали и страхотни сола (Tony Iommi прави блестящо включване в “Astorolus – The Great Octopus”). Но със сигурност изданието няма да се доближи до големите класики и, по-лошо, с него групата прави крачка назад от иначе страхотния финал – “Psalms for the Dead”.
