Едва ли има по-мъчително чувство от това да гледаш агонията на някого, когото обичаш – някого, заедно с когото си израснал; с когото си споделял най-съкровените си моменти; който е оформил мисленето, ценностите и мечтите ти. Усещането е двойно по-болезнено, когато няма какво друго да направиш, освен да изключиш животоподдържащата машина, за да може твоят близък поне да си отиде достойно от света, оставяйки те със спомените за себе си.

Подобно встъпление към рецензия на музикален албум би могло да се стори излишно драматично на някои, но за дългогодишните почитатели на Rhapsody то предава само малка част от това, което изпитват напоследък. Клавиристът и композитор Alex Staropoli, единствен представител на оригиналния състав, води групата по все по-неубедителен начин, в резултат на което от най-висшата инстанция в симфоничния пауър метъл тя деградира дотам, че да подгрява турнетата на учениците си. След безпредметната гавра, наречена “Legendary Years”, идва и първият албум с нова музика от инкарнацията на Rhapsody of Fire без почти всички титулярни членове.

Че Roberto De Micheli е далеч от класата на Luca Turilli, разбрахме и приехме отдавна – макар да е безупречен инструменталист, той свири без особена идея и чувство за стил. Не това обаче пречи на 12-ия опус на италианците да блесне. Най-големият проблем тук дори не е Giacomo Voli – един иначе нелош вокалист, имал нещастието да се окаже заместник на колос като Fabio Lione. При все че би могъл да работи още много върху плътността, динамиката и изразителността на гласа си, в редица други банди изпълнението му би било съвсем задоволително. За съжаление, “The Eighth Mountain” страда от дефицити, които стигат много по-дълбоко от чисто техническата му презентация.

Когато една музикална институция слезе на нивото на последователите си (а понякога и под него – виж Ancient Bards), това говори само за сериозно идейно изчерпване. Такава е и картината в “The Eighth Mountain”: преобладаваща липса на вдъхновение, изобилие от клишета и автоцитати, големи амплитуди в качеството между отделните композиции. Симфоничният елемент е занижен до равнища дори под тези в дебютния “Legendary Tales”, който се крепеше изцяло на синтезатори, докато сега тази роля е поверена на Софийската филхармония. Епичните оркестрации и хорове от миналото отстъпват пред китарно препускане, каквото можем да получим и от стотици далеч по-непретенциозни формации. Отличителната прогресив орнаментика е отпаднала изцяло, а запомнящите се припеви трябва да бъдат търсени с лупа. Малкото силни попадения в записа – приятната фолклорна балада “Warrior Heart”, пропитата с неподправена емоционалност “March Against the Tyrant” и жизнерадостната “The Legend Goes On” – не успяват да компенсират общия стилов регрес.

Въпреки че не е напълно лишен от достойнства, “The Eighth Mountain” не отговаря на високите стандарти на Rhapsody, оставяйки неприятното впечатление за никому ненужна халтура. Крайно време е Alex да прекрати съмнителните си експерименти със завета на групата и да го остави там, където наистина му е мястото – в историята.