In Flames прекараха последното десетилетие в това да сменят звуковият си облик – къде с причина, къде без. Следователно, фен-базата все повече изпадаше в раздор. Може би в опит да утолят жаждата на всички, шведите непрестанно променяха подхода си към музиката до степен, в която дори добре познати константи се изгубиха измежду опитите.

Или може би обяснението е по-просто и част от него е скорошният им успех в Щатите. Отделно от това, ако проследим лирическите излияния на колектива, виждаме, че кризата на средната възраст никак не им прощава. Може би е дошло времето, в което се замислят, че съществуват; че имат роднини и се нуждаят от този успех – или поне от приходите от него – за да си гарантират мирни старини. Добавяйки към това и факти като напускането на членове на състава, смяната на лейбъл и промяна в пост-продукционния екип, става ясно, че няма как да очакваме същия звук. Бандата не е същата. И “I, The Mask” се опитва да коментира точно този феномен.

Албумът започва, а слушателят не знае дали музиката тук е маската, която слага, за да види света през призмата на групата, или групата сваля своята маска, за да му разкаже за възгледите си? Но имат ли значение такива екзистенциални въпроси, ако музиката е неспособна да увлича слушателя изобщо? Траклистът в това издание е набор от чути, пролазени и чак досадни песни. Позитивни качества в тях липсват до завидна степен, като едва две или три могат да се похвалят с нещо наподобяващо типичен hook. Колективът никога не е композирал по-слаби припеви, а когато въпросните звучат добре, са основно базирани на чужди трудове. „Маската бива свалена” – тук това е извинението за прекия, плосък текст, който снове из траковете. Ако теглим чертата, единствената разлика между думите тук и тези в последните издания е, че тук са си дали извинение за слабата лирика. Текущият барабанист продължава да играе ролята на старши-затлачвач на композицията, като благодарение на него за цели пасажи остават толкова безбожно бездарни и кухи, че е шокиращо. Шокиращо е също, че някой е работил по пост-продукцията на този албум и е решил, че е свършил добра работа. Има сегменти из парчетата, в които цели скали липсват и това не е нито нормално, нито типично за група, която се славеше с плътен, пъстър звук. Но измежду всичко това има един лъч светлина и това е именно китарната работа на Björn, който за пореден път се доказва. Осезаемо по-буден, тук чуваме действително оригинални и професионално изпълнени партии от него. Някои от тях са до такава степен добри, че чак не звучат добре – парадоксално, но факт.

И докато мислите се търкалят из главата на слушателя, 12 трака минават неусетно, а в главата остават само мислите. Свързани с всичко друго, но не и с музиката, защото в нея няма нищо специално, запомнящо се или смислено. Положението е толкова зле, че на моменти тук, сега, In Flames звучат като BFMV или Red, което е обида. Главно към феновете, защото на една от замесените страни просто не ѝ пука, а причината е изложена някъде по-горе.

Нещата никога не са толкова сложни, колкото ни се иска. Истината е следната: In Flames така си изиграха картите, че независимо какво издадат, то ще бъде успешно, доколкото е нужно. А в момента това гоним – количествени, а не качествени доказателства. “I, The Mask” не е за тези от нас, които бяха с групата заради качествата им. Маркетингът е просто лъжа на професионално ниво. А тук точно по-старите фенове на In Flames са под прицел. Не се вдавайте. Не е за вас.