С излизането на считания от мнозина за противоречив албум “Blood Oath” през 2009-а, Suffocation сякаш съумяха да издадат творба, с която да не пропаднат в безличната и лишена от всякаква оригиналност бездна на съвременния брутален техничен дет метъл. Във времена, когато този стил се асоциираше (и все още се) със свръх бързо темпо, показно технично композиране и сляпа бруталност, Frank Mullen и компания издадоха албум, с който буквално помляха конкуренцията, така както два самолета Бойнг 747, отвлечени от ислямистки терористи, помляха Световния търговски център на 9-и септември 2001-ва. Изненадващо за мнозина, “Blood Oath” беше по-бавен и композиционно опростен от всеки предходен албум на Suffocation, но въпреки това звучеше свежо, имаше шибано тежки груув моменти и бе особено ефективен в начинанието да смила кости и да прави мозъци на пастет.
Четири години по-късно, Suffocation отново се изправят пред трудната задача да се отличат на сцената, колонизарана от дет метъл групи, които те самите са вдъхновили със своята иновативност. “Pinnacle Of Bedlam” е техният отговор. Дали с него групата постига целта си? Е, време е да разберем!
Първото, което прави впечатление, е колко техничен е “Pinnacle Of Bedlam”. Ако с “Blood Oath” Suffocation се стремяха към по-опростен инструментал и бавни, помитащи груув моменти, то с “Pinnacle Of Bedlam” квинтетът демонстрира точно обратното – високоскоростно и технично музициране, което цели натъпкване на максимален брой тонове във възможно най-кратък интервал от време. Този фактор не само допринася за еднотипното звучене на повечето песни, от които липсва и почти всякаква оригиналност, но кара целия албум да звучи крайно самоцелно и изнасилено. Факт, който може да се определи като един голям недостатък на “Pinnacle Of Bedlam”, имайки предвид, че това е синдромът, от който страда цялата модерна дет метъл сцена в днешно време.
Едно от слабите звена на“Pinnacle Of Bedlam” е саундът, който е свръх-продуциран: китарите звучат кухо и тънко‚ което допълнително отнема от и без друго дефицитната агресия на албума; ритъм секцията е пластмасова, а басът се чува ясно, само когато барабаните се “успокоят“ или китарите не спрат да изграждат стената от звук, благодарение на която той първоначално не се чува. Може да се каже, че най-слабият елемент в “Pinnacle Of Bedlam” са вокалите. Кажете сбогом на невероятно дълбоките гърлени грухтежи на Frank Mullen. Вместо това, на тяхно място можем да чуем слабо и монотонно грухтене, лишено от всякаква енергия и емоция. Посредственото представяне на Frank има голям ефект върху по-бавните части и слем моментите, където именно вокалите трябва да бъдат на “фронтовата линия“.
Предвид всичко това е приятна изненада фактът, че петимата все пак са съумели да запишат и няколко качествени парчета: “Cycles of Suffering” буреносно отваря албума с носталгично напомняне за “Liege Of Inveracity” от “Effigy Of The Forgotten“ (а това е хубаво). “Eminent Wrath” започва с усукано и мрачно соло, преди една красива мелодия изцяло да промени характера на песента към зверска агресия в лицето на брутален траш метъл риф, от който дори бременна жена ще абортира! Голямата изненада тук е “Sullen Days”, поради факта, че песента се състои от интро и аутро, конструирани от чисти (!) китарни мелодии. През първите две минути тя криволичи, докато Terrance Hobbs и Guy Marchais нахвърлят различни идеи върху един и същ риф, след което темпото значително се ускорява. Единственото, от което композицията се нуждае, е соло, и това щеше да я превърне в най-добрата песен в тавата, както и една от най-оригиналните, които Suffocation някога са записвали.
Въпреки многото невъзможни за пренебрегване недостатъци на “Pinnacle Of Bedlam”, албумът притежава и някои добри моменти, а те спасяват квинтета от масивен провал. А именно: солата, като най-доброто ще откриете в едноименната песен; концепцията за Тибетската книга на смъртта и циклите на живот и смърт, която прави албума сплотен и целенасочен и някои, макар и оскъдни на брой, оригинални похвати като гореспоменатото интро/аутро на “Sullen Days”.
Настъпи времето, когато Suffocation бавно, но сигурно започват да губят облика си и успешно се превръщат в една от многото технични “брутъл” дет метъл банди. Въпреки това “Pinnacle Of Bedlam” не е (толкова) лош албум. Има далеч по-лоши неща. Като например да се разболееш от спин или да се заразиш със сифилис. Разбира се, ако слушаш “Pinnacle Of Bedlam”, няма шанс да умреш от спин. Нито да ти атрофират гениталиите.
