Трябва да се признае, че тук ситуацията не е никак лесна ‒ нито за нас, да не говорим пък за Kvelertak, които изникнаха на музикалния пейзаж привидно от нищото с колосалния си едноименен дебют през 2010‐а. Те сами са си виновни за това, разбира се. Kvelertak бяха достатъчно нахални и самоуверени да теглят чертата на съвсем елементарното благоприличие, изригвайки в смес от изпилващ черепи блек метъл и омазан в кръв и повръщано пънк‐рок. А сега на практика ще трябва да се изправят срещу единствения си достоен съперник ‒ срещу самите себе си.

Изглежда Kvelertak обаче не таят заблуди и близо три години след едноименния им мит ‒ обратно в GodCity Studio с Kurt Ballou ‒ позволяват на музиката си да се лее свободно. Там, където легендарният му предшественик бе преобладаващ микс от два, макар и коренно различни, жанра, “Meir” вкарва хардкор, рокендрол, стоунър и дори пони‐уестърн епики от Дивия Запад. Внезапните и неотшумяващи експлозии на песни като “Åpenbaring”, която отваря албума с бавна прогресия от китарното трио Bjarte Rolland‐Maciek Ofstad‐Vidar Landa, и “Tordenbrak” ‒ деветминутния мастодонт на “Meir” ‒ улесняват Kvelertak в техния победоносен поход към (едновременно) сърцето и съзнанието ти. Но те никога не са лесни за осмисляне. Може би ще успееш да разпознаеш Satyricon, последван от Thin Lizzy, последван от Converge, последван от Motörhead, последван от Turbonegro, последван от Led Zeppelin… И всичко това, само за да разбереш, че единственото, което действително чуваш, е Kvelertak. Просто Kvelertak.