Devon Graves е фигура, която е добре позната на феновете на прогресив метъл музиката. През 90-те години той придоби известност в състава на американските новатори Psychotic Waltz. След разпадането на тази група, Devon основа свой нов проект – Deadsoul Tribe, в който продължи да дава израз на нестандартните си идеи. С четири албума за четири последователни години, бандата му вече е изградено име. Новият им запис, носещ заглавието “The Dead Word”, вече е факт и какъв по-добър повод да проведем интервю с г-н Graves...

Здрасти, Devon! Как се чувстваш?

Да ти кажа, бил съм и по-добре. В момента ме е хванал някакъв грип и съм се отпуснал в топлата вана вкъщи. Така ми е малко по-добре. Интервюто с теб е последното ми за днес и ще ме извиниш, ако не говоря много силно.

Няма проблеми. Създал си много добър нов албум, поздравления!
 
Благодаря ти!

В едно свое неотдавнашно изявление ти спомена, че “The Dead Word” е най-приятният албум, който си създавал в досегашната си кариера. На какво се дължи това?

Мисля, че се дължи на факта, че за първи път не бях подложен на почти никакво напрежение, създавайки нова студийна творба. Това беше и първият албум, който имах възможността да запиша в домашното си студио, което беше сериозна стъпка за мен. От друга страна ми трябваше доста време и сили, за да построя това студио, в което да мога да работя занапред. Много съм доволен от начина, по който звучи новият албум, не бих променил нищо в него. Той е създаден с помощта на съвсем нова компютърна система, която е много съвременна и разполага с възможности, за каквито преди не съм и предполагал. Така съм способен да реализирам максимума от идеите си с лекота. Освен това, успях да се вместя във всички срокове, които бях договорил с лейбъла си и дори ми остана време да изпипам всичко до последния детайл. Правех различни миксове, опитвах се да постигна най-доброто звучене.

Според теб, като създател и на двата албума, до каква степен “The Dead Word” е продължение на “The January Tree”?

Разбира се, че е продължение, но по доста особен начин. Нека ти обясня... Когато за първи път започнах да пиша песни за Psychotic Waltz, може би около 1988 година, разказвах досущ същата история, която разказвам и днес. Това е като да четеш Библията – историята е една и съща всеки път. През годините неизменно се натрупваха нови неща, добавях късчета към своята личност и това намираше отражение в музиката ми. Сега се концентрирам върху по-специфични неща, особено от “The January Tree” насам, а дори и от “A Murder Of Crows”. Знам много добре, че не съм единственият изпълнител, който експлоатира мрачното – това като че ли дори е модерно в момента. Аз използвам мрачна музика и имидж, за да задоволя собствения си вкус, не го правя самоцелно.

Изглежда си фен на Tool, защото в музиката ти се открива известно влияние от техните творби... Така ли е всъщност? 

Наистина съм голям почитател на тази банда, но притежавам само един техен албум – “Aenima”. Мисля, че го купих през 97-ма година, докато още бях в Psychotic Waltz. Много ме впечатли тогава. Особено интересни ми се сториха барабаните им и начинът, по който те движеха композициите. Да кажем, че имаш пасаж, в който китарите свирят акорди, докато барабанистът прави разни преходи и подобни щуротии. Китаристът ти може да не е велик и да свири сравнително прости неща, но ако барабанистът прави силно впечатление, изглежда сякаш всички в групата са много добри. Това ми хареса в Tool. В Psychotic Waltz нещата не стояха по този начин – там всеки правеше сложни неща през цялото време и се получаваше нещо многопластово. В Deadsoul Tribe също има нещо подобно, но тук се опитвам да свиря китарни партии повече в духа на Black Sabbath. Това е формулата, която ми допада засега. Друг аспект, в който Tool са ми повлияли, е употребата на ритми и контраритми. Басистът и китаристът броят, да кажем, до три, а барабанистът – до четири, но когато партиите им се преплетат, резултатът е много добър.

Би ли разкрил нещо около текстовете, интересно е какви теми разглеждаш? Откъде черпиш вдъхновение, когато пишеш?

Преди да се стигне до текстовете, винаги първо идва музиката. Това са разните мелодии, рифове, и така нататък. След това чувам пеенето в главата си. Понякога дори чувам цялата продукция, готовата песен такава, каквато ще е в албума. Чувам гласа си, който пее на фона на музиката и почти чувам думите, които изрича. Не мога да разбера какво точно казват, но чувам звука им, просто редуващи се силни гласни. Когато пиша текстовете си, винаги се съобразявам с това. Търся думи, които да пасват възможно най-добре на тези звуци, които чувам. След това трябва да измисля нещо, което да има смисъл, хаха. Посланието трябва да отговаря на чувствата, които са заложени в музиката. Не е лесно да се обясни, нито да се постигне. Това е нещо, за което трябва да ровя дълбоко в себе си, докато го направя. Думите, които пея, идват от всичко, което съм научил в живота – дали съм прочел някаква книга, дали съм провел разговор с някого... Искам да кажа неща, които поне според мен си струва да бъдат казани.

Каква концепция се крие зад заглавието на албума, какво представлява то?

Знаеш ли, не ми се иска да разкривам твърде много, да давам дефиниции на нещата. Ако напиша някакво стихотворение, не мога непрекъснато да обяснявам на хората какво е значението му. Всеки трябва да го открие за себе си. Иначе стихотворението губи предназначението си. Има някакъв смисъл, но той се открива, когато човек сам го тълкува. Гледаш албума, виждаш обложката, четеш заглавието и виждаш, че в тях е скрито някакво послание. След това слушаш музиката, четеш текстовете и размишляваш върху това послание, чудиш се какво ли е то, търсиш отговора. Казваш си: какво ли пък иска да ми каже този шантав тип? Точно този процес е в основата на всичко. Не отговорът е важен, а търсенето му и веригата от мисли, която те води до него.
 
Музиката в “The Dead Word”, както и обложката му, са много мрачни. Все пак, няма ли поне малко оптимизъм в новата ти творба?

От “The January Tree” насам осъзнах, че нещо силно ме привлича към тези тъмни настроения, звуци и картини. Въпреки това, аз не съм някакъв страшен човек, или мрачен, или тъжен... Съвсем нормален човек съм, който дори през повечето време се опитва да бъде забавен. Когато нещата опрат до музикалния ми вкус, по-мрачните и атмосферични неща са тези, които харесвам. Всичко това върви заедно – картините, текстовете, музиката, свиренето на цялата банда. Но аз осъзнах, че да пея само за някаква тъжна ситуация, или такава, която ме е разгневила, не е достатъчно. Всеки прави това, всеки се оплаква от нещо, но никой не дава отговор. Аз се опитвам да дам някакво разрешение на проблемите, които засягам. Когато пея за нещо мрачно, аз не се оплаквам, а давам идеи. Това е като да съм в една тъмна стая с доста хора и да им покажа къде се намира вратата.

Devon, откъде идва любовта ти към флейтата? 

От Jethro Tull. Нищо повече и нищо по-малко. Бях на 16 години и много харесвах Black Sabbath, както и Hendrix. Гледах една телевизионна програма – “Classic rock music”. По нея тогава пускаха страхотни видеоклипове, каквито не бях виждал до тогава и каквито не съм виждал след това. Много харесвах нещата на Deep Purple и Led Zeppelin, които пускаха. В един момент излъчиха парчето “No Lullaby” на Jethro Tull. Трябва да е било 1971 година... Побърках се да търся тази песен, но тя излезе чак през 78 в албума “Heavy Horses”. Знаех за Tull, бях ги слушал още от петгодишен, когато баща ми си пускаше албума “Aqualung”, но когато видях тази песен по телевизията, си припомних за групата и започнах да се интересувам от нея. Купих си няколко албума и флейтата на Ian Anderson ме омагьоса. По това време се учех да свиря на китара и се опитвах от време на време да пея. Всеки ден се упражнявах на китарата с часове наред, стараех се да свиря много бързи неща. Когато чух Tull, си казах: искам флейта! Смених китарата си за една флейта и започнах да се уча да свиря на това чудо. Знаеш ли как се получи? Пусках си някой албум на Jethro Tull и просто копирах нещата, които правеха.

Чудех се как си избрал точно Dead Soul Tribe за име на бандата си...

Интересно беше, бих сравнил избора на това име със създаването на скулптура. Отне ми наистина много време. Първоначално имах идеята сам да създавам албуми в спалнята си. Исках да съм сам, да се заключа в къщата си и да видя докъде мога да стигна в създаването на музика. Разбира се, осъзнавах, че ще ми е нужен и добър барабанист, защото с този инструмент нямаше да се справя сам. Когато го намерих, си казах: вече мога да правя албумите, които искам, но ще ми липсват концертните изпълнения. Едно шоу е съвсем различно преживяване от записите в студио. Контактът с публиката, обменянето на енергия, това да видиш реакцията спрямо музиката ти, са все неща, които си заслужават. Реших, че все пак ще правя концерти, след което започнах да си задавам въпроса как бих искал да изглежда едно такова представление. Хората влизат в някаква мрачна зала, след това започва да звучи интрото, а моментът, в който е изсвирен първият китарен акорд и блеснат светлините, е много ключов. Какво искам да почувства публиката тогава, какво искам да видят от бандата? Потърсих отговора в себе си и открих каква емоция искам да създам. Любимото ми име на банда винаги е било Black Sabbath, обичам го, откакто се помня. Иска ми се да можех да го взема, но това нямаше как да стане, разбира се. Исках името на новата ми група да има подобен ефект, но същевременно да е нещо мое, да е оригинално. Мислех много дълго по въпроса. Представих си музикантите, с които ще работя. Исках те да имат определено присъствие, някакъв специфичен стил и имидж, който да може да се почувства на сцената. След това, колкото и смешно да звучи, започнах да търся хора с такъв имидж и да ги питам дали свирят на някакъв инструмент. Така намерих всеки от настоящия състав, с изключение на Adel. Когато събрах тези хора на едно място, веднага в ума ми изникна думата tribe (племе). Представата ми добиваше все по-ясни очертания – исках хората да възприемат бандата ми като едно племе. Нещо натуралистично, може би малко плашещо, но същевременно и вдъхновяващо. След това започнах да се чудя с какви думи да опиша това племе. Първоначалният вариант за име беше нещо от рода на Tribe Of A Dying Sun. Подобни съчетания постоянно витаеха в главата ми и в даден момент се спрях на Dead Soul Tribe. Когато го предложих на момчетата, единодушно го одобриха. Оттогава насетне много държа на това име.

Разкажи ни някоя забавна случка от дните ти с Psychotic Waltz...

Спомням си, че веднъж свирихме в Копенхаген, Дания. Залата беше много странна – широчината й беше по-голяма от дължината. От двете страни на сцената бяха подредени нещо като огледала, които стигаха от пода чак до тавана. Намирахме се средата на едно доста сполучливо изпълнение на някоя от песните ни, публиката беше страхотна, въобще се забавлявахме. Изглежда в един момент Dan е уловил моето отражение в едно от огледалата и просто стоеше неподвижен, зяпайки в него, чакайки ме да помръдна и да запея. Когато в крайна сметка го направих, видях по какъв идиотски начин ме е зяпнал и просто нямаше как да продължа да пея – сринах се на пода от смях, хаха! Не можех да се контролирам...

Имаш доста разнородни качества като музикант. Би ли ни разказал за влиянията, които са те довели до днешното ти ниво?

Цялостният ми подход към музиката е повлиян от почти всичко, което съм слушал някога. Подходът ми към представленията несъмнено е вдъхновен от Jimmi Hendrix, но в музикално отношение мисля, че Black Sabbath са най-важни за мен. Jethro Tull също имат отражение върху вкуса ми. Открих и двете банди, докато бях много млад и тъкмо бях започнал да свиря. Оттогава се натрупаха много други влияния, но никой не ме е вдъхновявал, колкото тях.