Онези, които посрещнаха “13” своевременно, без съмнение помнят фурора, който той предизвика в слушателските среди – първо място във Великобритания, последвана от още няколко десетки държави, лесно покорения връх на “Billboard”, както и обичайния поток от зловещи апокалиптични предсказания и други подобни мрачни прогнози. Някой дори спомена хората-гущери, но това е друга тема. Истината обаче е, че каквото и да бяха направили, Black Sabbath почти със сигурност щяха да бъдат посрещнати като царе и всяка дума накриво би означавала светотатство, моментално произнасяне на съответстващата му присъда и публично обесване в един гнусен спектакъл от средновековни мащаби.
Но колкото и отвратително да изглежда това в представите на мнозинството, “13” има и обратна страна. А разочарованието от нейния крайно незабележителен, лишен от блясък образ произлиза от факта, че това е албум на Black Sabbath – общо първи от “Forbidden” (1995), както и първият с Ozzy Osbourne от “Never Say Die” и общо 35 (словом: тридесет и пет) години насам. Затова и никой не би искал да преживее кошмара от един толкова грандиозен провал, колкото в случая би бил абсолютно всеки такъв – включително и най-малкият – когато се има предвид кой стои зад него.
През 2009-а Heaven And Hell практически нямаха такъв проблем. Разбира се, че всички ги наричахме просто Sabbath, но на хартия те си оставаха Heaven And Hell, което в немалка степен им спести сериозна част от отговорността, натоварена върху истинското им име. Но точно тогава тандемът Tony Iommi / Geezer Butler демонстрира изненадващо впечатляваща идейност, направила от “The Devil You Know” не просто добър албум, но и достойния епитаф на Ronnie James Dio. Сега обаче е различно.
Първите проблеми на “13” идват достатъчно дълго преди появата на самия албум. Отблъскващият скандал с Bill Ward, който дори не заслужава по-задълбочено разискване (но го получава), хвърля огромна сянка върху крайния резултат. Неговият заместник – Brad Wilk от Rage Against The Machine – не е способен да го замени и това излиза наяве в почти всяка от песните на “13”. Междувременно изборът на Rick Rubin за продуцент даде ранен повод за тревога, базирана върху опита, придобит от слушането на “Death Magnetic” и “World Painted Blood” – и двата записа бидейки не особено приятни в чисто звуково отношение. От друга страна обаче именно Rubin направи така, че Johnny Cash да завърши живота и кариерата си като абсолютен герой – героизъм, който се усеща дори и в миналогодишния албум на ZZ Top, ако изпитваме необходимост от дори още по-пресен пример. И така, наемайки го зад пулта, Black Sabbath донякъде се оставят на шанса.
Но това не е нищо. Дори да намерим продукцията на “13” за “приемлива” или “не чак толкова лоша”, компилативният характер на съдържанието му носи нови, още по-сериозни разногласия. За човек, който само допреди четири години бе напълно способен да напише риф като този в “Breaking Into Heaven”, сляпото, подсказващо пълна липса на каквото и да е въображение и/или мотивация самоцитиране е нещо крайно нетипично и дълбоко озадачаващо. Но точно това се случва в новия Black Sabbath. Не е само тревожната, слисваща липса на свежи идеи – “13” е осъзнато угоднически албум. Но не от типа “ако не е счупено, не го поправяй”. Това по-скоро би могло да мине за “сет” от стари песни, родени в първите пет класики на Sabbath. Например: “End of the Beginning” е отварящата едноименна песен от едноименния им дебют, “Zeitgeist” е “Planet Caravan” и прочее. Прекалено очевидно и наравно с това – уморено. Измъчено.
Два са моментите, които спасяват “13” от почти пълния провал в очите (или по-скоро ушите) на хора, очакващи нова музика, а не някаква компилация, представена им впоследствие като “албум”. Пилотният сингъл (защо ли?) “God is Dead” с мрачното си, гробовно интро, гигантския риф и ефектния обрат в темпото и подчертано блусарската “Damaged Soul” – малкото изключение, в което Sabbath са постигнали целта си, улавяйки есенцията на автентичния си звук, без обаче да “крадат” от собствените си джобове. Но те правят точно това във всяка една от останалите шест песни, така че има ли някакво значение накрая? Добре знаеш отговора.
