Факт е, че Lacuna Coil са сред най-големите европейски метъл имена. Обаче италианците така и не изградиха характерно звучене, което да ги направи разпознаваеми още от първия тон на китарата. Вместо това те заложиха на гласа на фронтдамата си и неговата емблематичност се превърна в тяхна визитка, замаскирайки гореспоменатия музикален недостатък. Всъщност дали недостатък е точната дума? Някои биха казали, че, напротив, това дори е предимство. И донякъде подобен аргумент е резонен, тъй като през годините Lacuna Coil правиха от готик до поп-рок и никой нищо не каза по въпроса. За разлика от тях, едни Within Temptation например берат доста ядове по отношение на стиловите си забежки. Може би в крайна сметка точно това жанрово хамелеонство е емблемата на Lacuna Coil. Да, те също имат слаби места в дискографията си, но такава е реалността. Чисто обективно няма как всеки да хареса всичко, което даден изпълнител издава.
През последните години наблюдаваме една нова страна на италианската банда – мрачна, агресивна, психарска и особено тежка. С “Delirium” (2016) квинтетът се промени както визуално, така и творчески. Театралният имидж, който до последно задаваше модерна постготическа меланхолия, сега се преобрази в нещо съвсем различно. Музикантите се скриха зад маски, започнаха да си играят с огъня, вкараха малко метълкор в музиката си и се озоваха в най-силния период в досегашната си кариера.
“Black Anima” продължава там, където приключи “Delirium”, но с по-праволинейна и изчистена концепция. Албумът от 2016-а беше откачен и мрачен, докато този е по-агресивен. Andrea Ferro намери попрището си и бруталните му крясъци продължават да озвучават почти всяка песен. Певецът доказа, че не стои в групата само за украса, така че една от темите, които критикарите си прехвърляха от уста на уста през годините, вече е заглушена отвсякъде. Christina Scabbia пък отново звучи абсолютно магически. Не е като да е изненада или нещо такова.
Новост са насечените брейкдауни в структурата на композициите, които ако в “Delirium” бяха само допълнителен елемент, то тук имат първостепенна роля. Това е добре, защото сега Lacuna Coil могат да изнасят съвместни концерти както с имена като Epica, така и с например As I Lay Dying, и да стоят адекватно и в двете ситуации. Разнообразието и всеобхватността са важни качества, които съвременният музикант трябва да притежава, ако иска да е успешен. От това Lacuna Coil не могат да се оплачат изобщо.
И като говорим за разнообразие, в “Black Anima” има толкова големи порции от него, че направо ще ти се завие свят. Парчета като “Reckless” и “The End Is All I Can See” поддържат атмосферата от “Delirium”. “Sword of Anger” е интересна кръстоска между метълкор и мелодет, а някъде тук можем да сложим и сингъла “Layers of Time”. “Now or Never” и “Under the Surface” продължават с още по-модерна насоченост. “Apocalypse” е сред най-лесно хващащите ухото песни в записа. Тя е от актуалните епични композиции със средно към бавно темпо и просто цели да те накара да си я пускаш отново и отново, докато не я намразиш. “Veneficium” пък е готик с брейкдауни и звучи умопомрачаващо добре.
“Black Anima” е един от най-силните албуми, които Lacuna Coil някога са издавали, пък и със сигурност ще бъде едно от изданията на годината. Италианският квинтет навлезе в силна серия и само можем да се надяваме да запази това качество още дълго време.
