Старата максима на Томас Грей, че невежеството е блаженство, продължава да е вярна и днес, 250 години по-късно. Слушайки новия албум на Nightwish, е трудно да не ти хрумне, че Nuclear Blast са сбъркали с официалната дата на издаването му – вместо на 10-и април, щеше да е далеч по-удачно да се появи на 1-ви. Защото той е не само подигравка с наследството на групата и със симфо метъл жанра като цяло; той е и подигравка с времето и надеждите на всеки, който е очаквал нещо смислено от тях. При все това, дежурната армия от апологети несъмнено ще го провъзгласи за най-великото постижение на човечеството от тоалетната хартия насам.

Двойните албуми поначало будят здравословен скептицизъм, дори когато (или пък тъкмо когато) идват от големи имена. Първата част на “Human. :II: Nature.” наследява всички негативни черти на предшественика му “Endless Forms Most Beautiful”, като дори успява да добави към тях и някои нови. На първо място, финландците никога не са звучали толкова несвързано и хаотично, без ясна визия за собствения си стил. Жанрово, песните се опитват да бъдат твърде много неща едновременно, но Tuomas Holopainen просто не е Devin Townsend. Китарите отново са изтикани на заден план в композиционното изграждане за сметка на същите изтъркани оркестрации, които бандата предъвква вече 15 години. Floor Jansen все още е най-талантливата вокалистка в целокупната метъл сцена, но можеш да го разбереш само от лайв интерпретациите ѝ на стари класики. Престъпно е да разполагаш с изпълнителка от подобен калибър и да затвориш гласа ѝ в толкова невзрачни партии – явно Tuomas все още си представя посредствени поп певачки, когато пише вокали. За сметка на това пък култовият Marco Hietala се обажда два пъти и половина в целия запис.

Когато най-силната композиция тук е нещо, което звучи като неиздаден материал от епохата на “Dark Passion Play”, това не говори добре за моментното състояние на състава. Освен в сингъла “Noise”, откъслечни проблясъци се откриват още в епичния, грабващ припев на “Pan” и дуумаджийските залитания на “Endlessness”. Междувременно “Harvest” отчаяно иска да е част от саундтрака на “Цар лъв”, а от тъжното мяучене на Floor в “How’s the Heart?” през отегчителната “Procession” до нелепия животински лай в “Tribal” така и не се случва нищо вълнуващо.

Вторият диск от своя страна е напълно излишен, бидейки олицетворение на напъните на Tuomas да се изживява като новия Hans Zimmer, Danny Elfman или поне Thomas Bergersen. Като опит за саундтракова музика с фолклорен привкус пиесите са що-годе прилични; какво точно правят в албум на Nightwish, вместо в някой нов опус за Скрудж МакДък, е друг въпрос. Едно от основните им достойнства е, че поне тук гайдата на вездесъщия Troy Donockley не звучи като напъхана насила.

“Human. :II: Nature.” е издание с претенции за музикална и лирическа дълбочина, които в крайна сметка си остават само това – претенции. Броят на запомнящите се мелодии в него е удивително нисък, и дори след многократно преслушване твърде малко от съдържанието му остава със слушателя. Но колкото и нерадостно да е настоящето, винаги можем да се върнем към епохата, когато тази група предлагаше несравнимо по-сериозно музициране с по-скромен бюджет и в по-ограничено времетраене.