Asking Alexandria са сред групите, които не могат да се спрат на финален стил. С всяко следващо издание нещо се променя. Което обикновено е супер, но не и когато промяната е до степен, при която дори ядрото не е разпознаваемо. Пък чудото си е налице: успехът им не може да бъде отречен. А отдадените фенове и ползваните прихватливи мотиви играха голяма роля за достигането на това статукво.

Но докога така? Стилът е сред най-значимите качества, с които един сериозен артист може да се прослави. Изглежда обаче, че променливият нрав на състава го прави колкото непредвидим, толкова и интересен. И само от обложката си “Like a House on Fire” изглежда като да спазва тази традиция.

Парадоксално, но тази обложка едновременно казва истини и бълва лъжи. Действително, материалът на диска е коренно различен от очакваното. Графичният дизайн обещава нещо по-мрачно, по-мащабно и по-плътно, докато траклистът е фрашкан с радиофрендли псевдо-рок кънтри парчета. А това едва ли е етикет, който някоя банда на този свят гони – особено на метъл сцената. Ама тук метъл няма! В най-тежките си моменти записът може да ви зарадва с по-минорен хард рок. Липсват също и експлозиите от пристрастяващи, мелодични припеви, които бяха типични за групата. Някои от композициите пък тотално напускат рок територията и звучат толкова new age, че могат да бъдат объркани с произведение на Imagine Dragons. Някъде в микса често се откриват идеи, типични за поп музиката от ранните двехилядни, с нейните характерни бийтове, чинели и добавки. А за капак някой гений по време на записването на този труд е решил, че е брилянтна идея половината траклист да се състои от балади. За щастие, другата половина се състои от просто бавни песни. Такъв извод не се казва лесно, но едва ли през 2020-а ще срещнем по-бавен и скучноват албум. В подобен тип произведения често се изпъква поне с мелодика или лирика, но всичко от показаното тук е не просто чуто, а чак познато. Изключение правят синглите, които звучат живо и вдъхновено.

В “Like a House on Fire” се усеща действителен опит да се създаде нещо ново върху основата на класическото. Винаги е било ясно, че някои от членовете на състава имат голямо пристрастие към класическия рок и неговите корени – кънтрито и блуса. Но иновацията просто я няма, нито пък се усеща някакъв особен трибют към нещо конкретно. Такова издание – в този му вид, от това име – единствено може да се сблъска с грешни очаквания. И е шокиращо, че никой не го е предвидил.

Доколкото е предизвикателно да се определи стилът на Asking Alexandria, те си притежават характерни похвати. Но в този релийз не срещаме по-позитивните от тях. Ако все пак ви липсва поп музиката от 2002-ра година и бихте искали да я чуете ремиксирана в радиофрендли рок вариант, този албум е за вас! Но ако не сте тази уникална персона, получавате препоръка само за синглите.