The Unguided са една от все по-малкото млади банди, които продължават да движат развитието на метъл жанра, постоянно оспорвайки каноните му и прокарвайки иновации. Стихийната им еволюция може да бъде проследена от ранните дни на Sonic Syndicate с основополагащи записи като “Eden Fire” и “Only Inhuman” през музикантските върхове в “Hell Frost” и “Fragile Immortality” до манифеста на модерността “And the Battle Royale”. Подобна метаморфоза лесно би обезличила някой по-малко амбициозен и талантлив състав, но братя Sjunnesson и сподвижниците им просто изглеждат обречени на величие.
Петият им студиен опус на пръв поглед наследява предшественика си “And the Battle Royale”, но е още по-смел, концентриран и стилово завършен. Мелодичните пасажи тук са още по-заразителни, докато екстремните провокират неконтролируемо буйство. Всъщност целият албум представлява един постоянен и труднопостижим баланс между крайности на радиофоничност и агресия, а сблъсъкът на тези две начала ражда характерното обаяние на The Unguided. При все че е изключително достъпен и слушаем, “Father Shadow” се отличава с дълбочина и разнообразие, рядко срещани дори в жанрове, които минават за далеч по-“сериозни”.
Вместо дискотечни мотиви, клавирните оркестрации в “Childhood's End” и “Stand Alone Complex” (намигване към Ghost in the Shell?) носят качествено нова атмосфера, която държи слушателя в напрегнато очакване на композиционни засади. А такива не липсват: “Crown Prince Syndrome”, “Fate's Hand” и “Lance of Longinus” изглеждат като програмирани за хитове, докато не осъзнаеш, че са едни от най-тежките и динамични парчета, които групата е записвала досега. Приятно разнообразие сред звуковия водовъртеж внася баладата “Where Love Comes to Die”, която успява да е емоционална и докосваща, без да бъде лигава – точно както го правеха навремето перли като “Enclave” и “My Escape”.
Тук липсват брейкдауни и прочие метълкор клишета; вместо тях прибрани, но много ефектни китарни сола и интелигентни преходи спояват отделните елементи на песните в хомогенно цяло. Чистият вокалист Jonathan Thorpenberg вече видимо плува в свои води и слушателят все по-рядко си задава въпроса как биха звучали партиите му изпълнение на огромния Roland Johansson. Контрастът между кристално ясния му глас и злобния рев на Richard Sjunnesson увеличава многократно въздействието на текстовете, разказващи поредната глава от епичната фантастична сага на Richard. И когато с дни наред не можеш да изкараш мелодията на “War of Oceans” от главата си, в теб вече не е останало съмнение, че с “Father Shadow” шведите са постигнали целта си.
Теченията в изкуството идват и си отиват, а от тях в историята остават само непреходните творци и техните шедьоври. Дали The Unguided са такива, ще покаже само времето. Но поне едно е сигурно – че и през 2020-а година те все още дават най-добрата дефиниция на термина “модерен метъл”.
