В слушалките прозвучава лек пукот, а малко след него микрофонията става все по-оглушителна. Това начало само след миг прераства в злокобния риф на “Forgotten Days”. И ето го моментът, в който осъзнаваш, че слушаш не каква да е музика, а нова музика от Pallbearer – голямата сензация в дуум метъла за последното десетилетие. Рифът е минорен и тежък, напомня на най-силните моменти на създателите Black Sabbath и кръстниците Candlemass. В същото време обаче начинът на изсвирване, звученето и динамиката те разубеждават от идеята да търсиш прилики между тази и която и да е друга група. Pallbearer са единствени и неповторими. Те не звучат като никого другиго и никой друг не може да звучи като тях.
Още откриващото заглавно парче разкрива някои от нестандартните композиторски подходи на музикантите. Песента е като класически хорър от 70-те – хваща те за гърлото още в началото и с всеки следващ такт затяга хватката. Напрежението бавно и постепенно се наслагва и точно когато трябва да настъпи кулминацията, се отпуска за кратко с крайната фраза на припева. Следва jumpscare сцена и втори куплет. Пространствено прогресарско соло ни докарва стокхолмски синдром, давайки ни възможност да си поемем въздух и дори да изпитаме наслада от чутото. Веднага след това отново ще си гризем ноктите, ужасени от мълниеносния обрат на стържещия звук, извиращ от перата на китаристите Brett Campbell и Devin Holt.
Второто изпълнение, “Riverbed”, няма структурата и настроението на предходното, но за сметка на това е изградено много по-философски и сякаш тук вече започваме да навлизаме в самата концепция на записа. “Riverbed” е екзистенциално произведение, което би могло да се разгледа в няколко посоки. Всяка една от тях със сигурност носи скръб и меланхолия. Тук няма озлобление към света и околните. Изкуството е интровертно, дълбаещо в душата на личността, разкриващо най-тежките ѝ терзания. “Riverbed” е песен за живота, чието осъзнаване е неизменно свързано с тъга. Лирическият герой избира знанието пред щастието. Музикално песента съдържа един от най-красивите припеви в албума.
Ако “Riverbed” разглежда живота по-пространствено, то “Stasis” концентрира вниманието ни върху статиката. Тук тя е кръстопът или задънена улица. Можеш да се промениш и да започнеш всичко отначало, но дали би искал да предприемеш подобна стъпка? Можеш и да запазиш дебелата маска на лицето си, но така ще убиеш и последната капка искреност у себе си.
“Silver Wings” е бавна и протяжна композиция. Идеята ѝ обаче не е да те накара да чуеш нещо дълго, усещайки го като нещо кратко. Напротив, тя е точно това, което е – много, ама много продължителна. Такава е идеята, и именно затова “Silver Wings” е много ценно произведение. Тук няма фраза, която да бъде повторена в хода на музиката. Песента се развива като хубава книга, която със задълбочаването в нея става все по-увлекателна. Може би на първо слушане няма да разбереш точно какво се случва през повечето време, но омайващите вокали на финала гарантирано ще те накарат да се върнеш в началото и да повториш изживяното.
И точно когато си мислиш, че нещата няма как да станат по-интересни, стигаш до “The Quicksand of Existing” и “Vengeance & Ruination”, които са свързани и представляват нещо като сън в съня. Макар по заглавията да очакваш да е обратното, първата звучи по-рифово, връщайки ни за момент в началото при едноименното парче; а втората, макар и да запазва китарното начало, вокално е по-тъжна и атмосферно като че ли се доближава повече до “Stasis”, въпреки че в същото време няма никаква прилика с нея. Следващата “Rite of Passage” пък отново ни напомня как, дори и да звучат твърде прогресарски за стила си, Pallbearer могат да бъдат изключително мелодични и достъпни за слушателя. Страхотните двугласия няма как да не те накарат да се усмихнеш доволно. И макар да им е трудно да ни кажат довиждане, Pallbearer завършват новия си опус с красивата “Caledonia”. Ние също не сме готови да се разделим с тях. Не и само след едно слушане.
Оставяйки настрана великолепната музика и изумителната обложка, друго огромно достойнство на “Forgotten Days” е продукцията. Аналоговото звучене е различно от това, което обикновено чуваш от съвременните групи. Албумът звучи сурово и необработено, но в същото време меко и изпипано. Ще ти трябва време, за да свикнеш с нещо подобно, освен ако не си слушал Pallbearer и преди. Различно е, но това не значи, че е лошо. Големият плюс тук е, че има динамика, каквато няма да усетиш в нито една друга съвременна продукция.
