Излизането на “For Those That Wish to Exist” е тъжно събитие за метъла. Никога досега музиката на Architects не е звучала толкова разхвърляно и невдъхновено. Вместо високото качество, на което сме свикнали, сега групата ни представя издание със съдържание, голяма част от което не може да въздейства по никакъв начин, освен да поражда въпросите как и защо, по дяволите, това нещо изобщо съществува.
Да, експериментален е; да, радиофоничен е; да, по-лек е от наложения от музикантите стандарт. Да, самите Architects ни предупредиха за посоката, в която ще поемат, но това ли наистина е бъдещето за тях? “For Those That Wish to Exist” не е хомогенен албум, а списък с песни (някои добри, някои не особено), които можеш да групираш по това колко са еднакви. Лошото е, че дължината на записа само подсилва този неприятен ефект. Петнайсет парчета са твърде много за него. Продължителността му е близо час, но на слушане идва в повече.
Проблемът не е в писането на по-леки песни. Агресивните композиции, които би трябвало да носят автентичния дух на Architects, са изсмукани от пръстите и звучат сякаш са насила сложени, колкото да се види, че все още ги има. При все че все още е невероятен текстописец и вокалист, Sam Carter сега е заложил на по-лежерно пеене, а от емблематичното му мелодично крещене няма и помен. Има скрийм, има дрезгави пасажи, има и чист поп, но през цялото време усещането, че нещо липсва, не си отива. И все пак промените във вокалната техника са нещо естествено и приемливо, но скучните и беззъби на много места припеви, както и жалкото мрънкане тук-там, няма как да бъдат простени.
“For Those That Wish to Exist” може да е половинчат, разхвърлян и излишно претрупан албум, но достойнствата му не бива да остават незабелязани. Главните сингли са страхотни. “Animals” е просто, но много ефективно парче, а електрониката звучи все по-добре в този тип песни на Architects. Основният риф на “Black Lungs” е безсрамно преписан от “Royal Beggars”, но с течение на времето музикантите изграждат композицията, превръщайки я в един от върховете в записа. Симфоничните елементи заслужават адмирации. “Dead Butterflies” е комерс, но звучи добре. “Giving Blood” е приятна песен, която обаче тотално обезсмисля наличието на другото подобно парче – “Little Wonder”. “Discourse is Dead” е някъде между “Dead Butterflies” и “Hereafter”, но макар да не звучи зле, ако беше писана през 2018-а, сигурно нямаше да влезе в “Holy Hell”.
Всичко останало е или на кантар, или е тотално неслушаемо. “Impermanence” е посредствена песен и ако изключим добрия китарен риф, единственото, което я измъква от тинята, е Winston McCall от Parkway Drive, който само за няколко секунди преобразява атмосферата изцяло. “Libertine” също заслужава да се чуе, най-малкото от любопитство, а “Goliath”, макар и да има добри китари, е зверски потъпкана от скучния припев. Последните три изпълнения са пълна загуба на време. Същото важи и за полуумрялата “Fight Without Feathers”.
Още много места в албума можеха да са пагубни, ако китаристът Josh Middleton не спасяваше положението. Лошите композиторски решения, слабите в редица моменти вокални линии и еднообразното темпо обаче не могат да бъдат пренебрегнати. Във “For Those That Wish to Exist” има идеи, материализирали се в хубави песни, но има и страшно много безсмислен пълнеж. Както виждаме, синглите успяха да изведат албума до челните места в класациите, но тази мимолетна слава не трябва да е бъдещето на групата. Няма място за посредственост при Architects.
